Нурийе Гюлмен – „Моята история“

На 17 Ноември(Петък), в съдебната зала в затвора Синджан, край турската столица Анкара, се състоя четвъртото поред заседание по делото срещу университетската преподавателка Нурийе Гюлмен и началният учител Семих Йозакча. През ноември 2016 година двамата учители започнаха протестни действия срещу уволняването си от работа по силата на т.нар наредби-закони издадени след въведеното в Турция извънредно положение. На 9 Март тази година пък Нурийе и Семих, както са известни вече на широките маси, обявиха безсрочна гладна стачка срещу уволнението си с цел да дадат гласност не само на несправедливостите извършени от страна на държавата към тях самите, но и да насочат вниманието на обществото към съдбата на десетките хиляди държавни служители станали жертви на репресиите и чистките на фашистката власт в страната, започнали след т.нар. опит за преврат от 15 Юли 2016г.

Двамата учители гладуват вече повече от 260 дни. Семих Йозакча, който бе освободен и поставен под домашен арест, на предното заседание по делото състояло на 20 Октомври, продължава гладната стачка в дома си в Анкара, а Нурийе Гюлмен продължава своята съпротива в тежките изолационни условия на отделението за политически затворници на болница „Нумуне“ в турската столица.

Още от ранните сутрешни часове на 17 Ноември, десетки хора започнаха да се събират пред затвора в Синджан, с цел да присъстват да делото и за да покажат своята солидарност и подкрепа за двамата гладуващи учители. 19. Наказателен състав на окръжния съд в столицата наложи ограничение от 40 души присъстващи в залата, поради тази причина се наложи голяма част от събралите се да останат извън съдебната зала.

Трябваше да минат три заседания на съда, за да може в крайна сметка на Нурийе Гюлмен да бъде дадена възможност да изложи своето становище пред съдебния състав. На предишните три заседания, първото от което практически не се състоя, а на другите две Гюлмен не бе доведена поради изолацията наложена от фашистката държава, единствено Семих Йозакча успя да произнесе своята защитна реч пред съда.

На това четвърто поред заседание Нурийе Гюлмен участва макар и дистанционно в заседанието на съда. Гюлмен успя да произнесе реч пред съда, която тя не нарече защита, а „моята история“. Чрез видеоконферетна връзка, която беше с доста лошо качество, с оглед на реалните технически възможности, Гюлмен все пак успя да изложи своите аргументи за това, защо е започнала гладна стачка през месец Март тази година.

След 178 дни в изолация, Нурийе Гюлмен за пръв път имаше възможност да говори публично за своята съпротива. След като Гюлмен произнесе своята реч, бе изслушан „свидетел“ по делото, който даде показания пред съда чрез видеоконферетна връзка от град Ескишехир. Въпросният свидетел изрече куп лъжи и неистини по адрес на двамата учители. За кратко възникна и спор между адвоката на Нурийе и съдебния състав относно има ли право съда да ѝ задава въпроси при положение, че фактически не е произнесла защитна реч. След този спор пък прокурорът прочете своя обвинителен акт. В него бяха открити и някои не съответсвия, като например имената на „защитения свидетел“ който бе изслушан на заседанието.

След произнасянето на обвинителния акт, съдът даде почивка за да проведе своето съвещание. След края на почивката около 20:00 часа местно време(19:00 часа българско време) съдът се излезе с междинно решение според което: мярката за постоянно задържане на Нурийе Гюлмен бива удължена до следващото заседание на 27 Ноември; мярката за домашен арест на Семих Йозакча бива удължена, като съдът отхвърля искането на защитата за налагане на по-лека мярка подписка.

Утре ще се гледа 5-тото поред заседание по делото, като се очаква Нурийе Гюлмен да бъде включена отново чрез видеоконферентна връзка в заседанието.

Преди започне своята реч Гюлмен поздрави всички присъстващи ръкомахайки. След нейния поздрав последва бурна реакция на присъстващите, като те я аплодираха. На свой ред председателят на съдебния състав, заплаши, че ще нареди на охраната да изпразнят залата, и делото да се гледа при закрити врата.

Нурийе започна своята реч с думите: „Поздравявам всички, които ме подкрепиха от сърце.“

По-долу публикуваме превод на откъси от речта на Нурийе Гюлмен, която произнесе пред съда.

„Поздравявам Есра Йозакча, Мехмет Гювел, Феридун Османагаоглу*, Аджун*, батко Вели, както и Мехмет. Поздравявам и батко Илкер, както и останалите приятели на протестната ни акция на бул. „Юксел“,Симге, Султан и още много други наши приятели, както и онези чиито имена сега не мога да изброя, но знам, че те всеки ден подкрепят нашата протестна акция на бул. „Юксел“ и биват задържани от полицията. Целувам ръцете на нашите бащи и майки от TAYAD*, които ни приеха за свои чеда. Поздравявай, и се прекланям с най-дълбоко уважени пред семействата на мъчениците на Юнското Въстание, пред майка Емсал* и майка Емел. Поздравявам, всички журналисти, всички хора, които ни подкрепиха с видео клиповете си. Поздравявам и журналист Ахмет Шък*. Поздравявам всички, които с писмата си успяха да разрушат стените издигнати от изолацията. Поздравявам всички прогресивни депутати, интелектуалци и творци, които дадоха гласност на нашия протест и нашата гладна стачка. Благодаря от все сърце на народа ни, който без да обръща внимание на демагогиите и лъжите за терор и тероризъм, продължава да ни подкрепя. Благодаря на Съвета на Творците и група Йорум, които през цялото време бяха до нас. И не на последно място бих искала да благодаря на нашите адвокати, на адвокатите, които бяха хвърлени в затвора.

Аз искам да прочета своята защитна реч в съдебната зала, гледайки в очите хората, дошли да наблюдават делото и вас съдиите. Но напълно своеволно и противно на всякакви законови норми аз не бях доведена в съдебната зала. Като мотив за отказа да ме доведат в съдебната зала пред не бяха изтъкнати каквито и да било мотиви. Вие извършвате престъпление. Имате възможност да осигурите необходимите условия, за това аз да присъствам в съда, така както имате възможност да осигурите „мерките за сигурност“, които вземате около съдебната зала и на бул. „Юксел“ . Тези, които могат да блокират площад „Къзълай“* могат да осигурят необходимите условия за нормалното протичане на съдебния процес.

Доведохте ме в болница „Нумуне“, искахте да произнеса защитата си пред вас в болницата, но аз искам да направя своята пледоария в съдебната зала, пред всички.

Условията, при които се налага да пребивавам в болница „Нумуне“ са крайно тежки и вредни за мен. В стаята ми постоянно свети една лампа. Многократно заявих желанието си тя да бъде изключена. Дори и да не бях в гладна стачка, не бих могла да спя при тази светлина, на това не би издържал дори здрав човек. Сега казвате, че има свидетел, на първото заседание нямаше свидетел, защо още тогава не ме освободихте.

За мен е невъзможно да подготвя защитата си в тези нездравословни условия, в които се намирам. Вече близо месец и половина аз съм държана тук. Тук не мога да погледа хората в очите.

Аз днес отново не бях доведена в съдебната зала, днес вие отново няма да чуете моята защитна реч. Но аз искам да разкажа за себе си…

Аз вече месеци наред съм държана в изолация. Полагат се специални усилия за да не ме снима фотографа на затвора. Фотографът няма представа, за както всъщност става въпрос. Казвам му, хайде снимай ме, но той ми казвам, „ами имам тука една работа, след малко ще дойда.“ И така той се измъква. Аз искам да бъда снимана. Друг фотограф дойде при мен, този път беше жена, казвам ми снимай ме, и тя си тръгва с оправданието, че била ангажирана. Нито една моя снимка докато бях в затвора не бе публикувана никъде.

Всячески се опитва да ми попречат да говоря. За това сега ще разкажа за себе си…Ще ви разкажа, защо започнах протеста си и защо провеждам тази гладна стачка. Но моля ви не приемайте този мой разказ, като защитна реч. Не успях да подготвя добра защитна реч, която да обхваща всички аспекти, но днес искам да ви разкажа коя е Нурийе Гюлмен и защо провежда гладна стачка.

Защо застанах пред онзи паметник на 9 Ноември? По заповед на организацията ли застанах там? По заповед на организацията ли аз гладувам вече 254 дни? Това искам да ви разкажа днес.

Храненето според мен е инстинктивно действие, никой не може да накара никого да гладува дори и 1 един ден. Ще разкажа за причината аз да гладувам вече 254 дни.

Ще разкажа, какъв университетски преподавател съм, и коя съм всъщност аз, това ще ви разкажа днес.

Аз като докторант не приех да върша „ангарията“ *, която ни принуждават да вършим. Хората преди мен се бяха съгласили да вършат всичко, както им бъде наредено, аз заявих, че това не влиза в моите задължения, като докторант. Преподавателите ми отговаряха „Как така не е твое задължение, щом ти казваме, ще изпълняваш.“ Срещу мен бяха образувани до съдебни производства заради протестните акции, в които участвах след работно време. Срещу мен бяха образувани дисциплинарни производства заради това, че участвах в съдебните заседания по делото срещу убийците на Али Исмаил Кормаз. Бяха образувани досъдебни производства и заради участието ми в протестни акции организирани по призива на синдиката, в който членувам*. Свидетел съм на преживяванията на майка Емел, която цели 38 дни чака за да се събуди Али Исмаил. Аз видях с очите си, как тя вярваше до последно, че той ще се събуди. Аз се опитвах да бъда до нея, винаги когато имах възможност. И знам колко мъка изпитва тя заради загубата на Али Исмаил. Аз бях просто един университетски преподавател, който искаше да я подкрепи в този така труден за нея момент.

….

Аз не съм от тези, които са станали преподаватели преписвайки на изпитите, или плагиатствайки за да „напишат“ дисертациите си. Знам, както преживяха университетските преподаватели, включително и докторантите, които подписаха декларацията за мир*. Отнеха им административните задачи, анулираха им дисертациите, и упражниха върху тях „мобинг“*.

Това бяха само част от нещата, на които аз самата станах свидетел след въвеждането на извънредното положение. Например учител Аджун, която аз дълбоко уважавам, има повече от 20 години стаж зад гърба си. Тя питаше „Защо ме изхвърляте от работа?“ и аз зададох съшия въпрос „Защо ме изхвърляте от работа?“ Това, което ме накара да започна протеста на 9-ти Ноември, бяха моето чувство за себезащита, борческият ми дух и това, че аз отказах да склоня глава. Властта на ПСР* не може да ме изхвърли от работа току така. Аз търся сметка от нея. Единственото, което искам е да бъда върната обратно на работа. Търся сметка. Аз и търся сметка, а не тя на мен. Аз се осланям на легитимността си, на своята правота за това съм на бул. „Юксел“ .Тези, които повярваха в тази легитимност също бяха на „Юксел“.

Ние сме там защото вярваме в правотата на действията си, на исканията си. Ние използвахме всички възможни средства за да дадем гласност на исканията си. Искаме своите работни места обратно. Там сме защото сме прави.

….

Втора част

Тази съпротива, е нашето обещание към народа ни. Ние заявихме пред всички, Искаме работни си места обратно и ще ги вземем. Съпротивата на бул. „Юксел“ продължи. Задържаха ни, после ни отвеждаха в полицейското управление и ни пишеха актове, по закона за „нарушаване за дребното холиганство“, или по който закон си решат. А какво правехме ние там, на улицата? В студа, в снега, независимо какви бяха условията, ние раздавахме листовки на хората, опитвахме се да им разкажем, че сме изхвърлени от работа несправедливо по силата на т.нар. Наредби-закони. Тогава имаше извънредно положение, никой не смееше да предприеме нищо срещу това, но нас ни имаше, ние бяхме там, народът ни осъзнава това. Съпротивата ни на бул. „Юксел“ и гладната ни стачка премахна легитимността на наредбите-закони на ПСР. Хората бяха изхвърляни от работа без да има никаква обективна причина за това. Трудът, усилията полагани години наред бяха заличавани за една нощ. Не е толкова лесно да изхвърлиш един човек от работа, ние разказахме това на хората. Стотици се застъпиха за нас. Например имаме нашата майка Перихан, въпреки студа, въпреки снега, тя дойде и се застъпи за нас. Ние търсим пътища за да се върнем обратно на своите работни места. Ние се опитахме да проведем среща с представители на СВО, но успяхме да се срещнем единствено със служители в деловодството. Никой не ни обърна внимание. Аз заедно със сестра ми и Семих се опитахме да входираме подписката, която събрахме, в СВО, но никой не ни обърна внимание. Ние събрахме тези подписи с много труд и много усилия. Обикаляхме от врата на врата из Анкара, на бул. „Юксел“ също събрахме доста подписи, но разбрахме, че според властите тези подписи не струват нищо. Проведохме пресконференция, и отново не успяхме да привлечем вниманието на институциите. Аджун, добре го каза всъщност: „камъните чуха, бетонните стени ни чуха, само властта не ни чу.“ Помислихме какво може да направим още, видяхме, че така няма да стане и в крайна сметка взехме решение да обявим гладна стачка. Задържаха мен и Семих, държаха ни 5 дни в политическата полиция, после ни изправиха пред съда, освободиха ни под мярка подписка. След това ние отидохме отново на бул. „Юксел“, продължихме борбата си. После се повтори същата история. На 75. ден от гладната стачка, отново ни задържаха, досъдебните производства образувани срещу нас бяха обединени в едно дело, извършиха се и някои манипулации разбира се и така ние бяхме хвърлени в затвора.

Взехме решение да започнем гладна стачка, опитаха се да свържат това с една организация. Тази организация прави гладни стачки, и тези правят гладна стачка, следователно те са нейни членове. Ето по този начин се опитаха да свържат гладната ни стачка с организацията. Ако си направят труда да проучат малко историята на този вид акции, ще видях, че гладната стачка е използвана в различни части на света, като успешно средство в борбата за права и свободи. Това е метод използван и в Америка, и в Ирландия, и в Индия.

В Америка тя бе използвана от движението на Суфражистките*, в Ирландия от Боби Сандс* и другарите му, в Индия от Ганди. Разбира се могат да бъдат дадени и още много примери…Дори и сега лекарите в Полша провеждат гладна стачка, с искане за по-добри условия на работните си места.

…..

Колкото по-интензивни са атаките срещу народа, власимащите ще виждат все повече и повече гладни стачки. Нашата гладна стачка доби световна известност, колкото повече се затяга хватката на фашизма, то народът ще продължи да се бори вече и с гладни стачки. Да ще има затишие, ще има мълчание, ще има период на страх, но след един момент търпението на хората ще се изчерпи, и именно от това се страхува властта.

Това, че стотици хора бяха на булевард „Юксел“ и се обединиха около вярата в победата, това че те почувстваха тази атмосфера стана възможно благодарение на гладната стачка.

Опитаха се да втълпят на хората, че по време на Извънредното положение няма да могат да защитават правата си, че вече няма да могат да надигат глас, но гладната стачка и простетът на бул. „Юксел“ бяха припознати от хората и те се застъпиха за нас.

В следствие от всичко това, държавата разви една систематична политика на агресия спрямо съпротивата. Например, някъде се прочита протестна декларация, или има някаква протестна акция и на нея хората изказват солидарността си с нас, веднага щом изрекат Нурийе и Семих, полицията започва да ги напада. 45 минути преди да започне мач на футболния отбор „Бешикташ“ група негови фенове разпъват транспарант с надпис: „НЕКА НУРИЙЕ И СЕМИХ ДА ЖИВЕЯТ!“ , след това снимат транспаранта и го качват в социалните мрежи. Но в медиите това бива представяно със заглавия от рода на: „Провокация на мача на Бешикташ“. С преувеличения и лъжливи новини отразяващи това събитие, 11 души бяха задържани, по-късно те бяха освободени.* Ареста на Назифе Онай*, ареста на нашите адвокати, задържане на 74 души по време на протестна акция в наша подкрепа в Анкара, счупването на ръката на Гюлсюм Елван*, арестуването на студентите от Анталия, които разпънаха транспарант в наша подкрепа на церемонията по дипломирането си… Всички тези действия целят едно: да попречат на това народа да се застъпва за нас.

Министерството на вътрешните работи положи специални усилия за да ни напада по всевъзможни начини. Издаде специална брошура очерняща нашата съпротива. Озаглавиха я „Истината за Нурийе и Семих“. С отвратителен английски се опитаха да направят тази брошура достъпна и за чуждестранните читатели. После казаха за нас: „Вечер се прибират вкъщи и се хранят като за последно.“ После обаче хората разбраха, че ние не ядем нищо. Вие сте министър на вътрешните работа, на здравеопазването, вие сте президентът, всяка една ваша дума може да въздейства върху съда. Вие много добре знаете това, за това не трябва да го правите.

Започнаха да ме питат за публикациите ми социалната мрежа Туитър, прокурорът дори не знаеше какво да ме пита. Не знам защо ме арестуваха, аз отговарях на всички въпроси с не. Въпросите им се изчерпаха. Обединиха всички досъдебни производства и съставиха едно дело, и след това съдът постанови мярка за постоянно задържане.

Аз бях в женския затвор в Синджан, край Анкара, това е един изолационен затвор. Там аз бях при изключително тежки условия. Съкилийничките ми се грижеха за мен. От тук искам да благодаря на Гюлбеяз* за това че се грижеше за мен като за родна сестра. Бях държана при условия, крайно неподходящи за провеждането на гладна стачка. Бях държана в изолация.

След това бях отведена в интензивното отделение на болница Нумуне, след това ме прехвърлиха в отделението за полит. затворници. Но аз написах молба и пожелах да бъда върната обратно в затвора, защото там имаше солидарност между политическите затворници.

Въпреки, че има решение на лекарска комисия, че има „опасност за живота“ ми, и че не мога да обгрижвам сама себе си, без помощта на придружител, аз бях държана цели 18 дни без такъв, в болница Нумуне. Въпреки, че не можех да се грижа за себе си 18 дни бях без придружител.

Докато бях в затвора в Синджан, макар и с инвалидна количка, все пак имах възможност да излизам на двора и да поема глътка свеж въздух. Като човек провеждащ гладна стачка, се опитвах макар и малко слънчевата светлина да достига до тялото ми, и това макар и малко укрепваше жизнените ми сили. Макар и между четири стени, в затвора аз имах възможност да зърна небето. Но тук няма небе, не мога да видя небето, нито да си поема глътка свеж въздух. Има едно съвсем малко прозорче, но откровено казано е трудно да нарека тази пролука прозорче, защото то е преградено с безброй решетки. Свежият въздух се опитва да влезе от един процеп голям едва 2 сантиметра.

Осъдените на доживотен затвор при строг режим са поставени в крайно тежки условия, в своите килии. Осъдените за тежки престъпления също са поставени под тежки условия, но все пак могат да излизат на двора, защото това е тяхно изконно, човешко право.

Не ме разбирайте погрешно, аз не искам да бъда погрешно разбрана, не правя сравнение кое е по-зле, кое е по-добре. Всички са при лоши условия. Но истинската причина, на която се дължи моето възмущение от това, че ме докараха тук, е фактът, че те ме считат за болен човек, който трябва да бъде лекуван. Аз не искам да бъда лекувана, аз не искам да бъда изследвана. Аз съм човек съпротивляващ се с глада си срещу неправдата, защо ме държите в болница? Да, аз бях хвърлена в затвора, но бях хвърлена там като съпротивляващ се човек, щом политическите затворници са в затвора, аз не мога да приема да бъда в болница.

Дойдоха при мен докато бях в затвора, беше около 2 часа през нощта, и ми казаха, че ще отведат в болницата. При мен дойдоха директорът на затвора и лекарите. Те ми заявиха следното „Забелязахме влошаване в състоянието ти, за това ще те отведем в болница Нумуне.“ аз отказах категорично. Казах им, че аз не съм болна. Но те сграбчиха чаршавите и насила ме отведоха. Заведоха ме в интензивното отделение на болница „Нумуне“, и по-точно в неговия трети сектор, където се настаняват хора в критично състояние. Там всеки ден има смъртни случаи, почти непрекъснато се чуват, писъци, крясъци, викове. Така те се опитваха да подготвят почвата за насилствена медицинска интервенция. Но аз бях в съзнание.

24 часа в денонощието ме държаха под наблюдение. Единствената преграда бе едно перде и нищо друго. Час през час жандармеристите рапортуваха на командирите си. Един ден един жандармерист дойде и ми каза: „значи ти си можела да вървиш така ли? Тогава трябва да те завържем за леглото.“ Аз категорично отказах. Обстановката бе изключително напрегната. Завързаха един найлонов плик за един стол и ми казаха да го ползвам за „тоалетен стол“. Това беше много унизително за мен. Казваха ми, че ако изляза на извън стаята, съм щяла да „хвана инфекция“ и за това ме заставяха да извършвам физиологичните нужди вътре в стаята.

В деня за свиждания в болницата, затваряха плътно пердето, през което ме следяха за да не могат посетителите да ме виждат.

За мен всичко това бе много унизително и болезнено. Беше ми много неприятно, че бях оставена на милостта на непознатите за мен санитари, вместо за мен да се грижи придружителката ми. Дори за една чаша топла вода или чай трябваше да се чака позволението на жандармеристите, а те от своя страна правеха всичко възможно за да забавят това максимално. Аз трябва да поемам течности. Знаете ли, колко е трудно да се провежда гладна стачка в такива условия?

Когато казвах, че не искам да бъда в интензивното отделение, започваха да ми повтарят непрекъснато: „Ами дай да ти направим изследванията пък тогава ще видим дали можем да те преместим на друго място.“ Аз не съм болна. Аз провеждам тази гладна стачка по мое собствено желание. За мен вие не сте лекари.

После ми казаха, че ще ме преместят в отделението за полит. затворници, казаха ми, че ще имам придружител и започнаха да ми изброяват „предимствата“ на това отделение. Но за мен това нямаше никакво значение, все пак това е една болница, какво хубаво може да има в нея?

Когато ме доведоха в отделението за полит. затворници бях шокирана.

Лекарят ми каза: „Какви са тия гримаси, аз вече 30 години работя в тази болница. Ти знаеш ли, че хората се редят на опашка за да бъдат в това отделение. А ти не го харесваш.“

Имало било баня, тоалетна, и очакваха от мен да са им благодарна за това. Тук няма естествена светлина, вентилацията не работи, и денонощно свети една лампа. Аз трябва да спя и да си почивам. Опитвам се да спя при светната лампа. Опитвам се някак да я огранича. Цели 10 дни се опитвах да заспя, имаше дни в които съм спала едва по 3 часа. Отслабнах много. И докато бях в тази болница отслабнах. Условията тук се отразяват негативно на моето здраве. Аз изразходвам много енергия тук. Светлината е много силна, постоянно се шуми. Аз ви разказах това, но вие сте причината аз все още да съм тук.

Събота и неделя не мога да провеждам свиждания с близките си. Не ми биват давани вестници. Вестниците са единственото ми средство за комуникация с външния свят. Един ден ми казаха, че не можели да ми дават вестниците редовно защото били много заети, заради новата „съдебна година“. През почивните дни(събота и неделя) аз не мога да се срещам нито с адвокатите си, нито с близките си. В края на седмицата тук е много пусто, почти безлюдно. През останалото време, когато все пак мога да проведа свиждане с адвокатите си, аз се явявам пред тях на носилка. Мястото на което се провежда свиждането е

много оживено, постоянно минават хора, надзиратели ескортират затворници и т.н. Условията не позволяват да е проведе нормално и ползотворно свиждане с адвокат. В затвора часовете и дните за свиждане са строго определени. Може да се провеждат както ограничени така и „неограничени свиждания*. Но тук не е така, тук часове за свиждане зависят от настроението на надзирателите. Правото ми на свиждане бива потъпквано, това за мен е наистина оскърбително.

Докато бях на свобода, моето състояние се следеше от лекари, с които бяхме да изградим връзка основаваща се на взаимното доверие. Те контролираха нашето състояние доколкото ние им позволявахме. Това бяха лекари, които ние бяхме приели, те се грижеха за нас, стараеха се гладната стачка да продължава при възможно най-добрите за нас условия. Когато ме преместиха в отделението за полит. Затворници моите доверени лекари искаха да ме посетят. Аз изпратих писмена молба до Министерството на здравеопазването, лекарите ми също лично подадоха своите молби за да стане възможна срещата. Съюзът на лекарите в Турция също подаде молба за това, но нямаше резултат.

Доколкото успях да разбера състоянието на Семих се е подобрило след освобождаването му от затвора. Да бъда до майка си и баща си, и сред моите близки хора ще е много по-добре за мен. Ако бъда при нормални условия аз наистина ще бъда по-добре отколкото сега.

Аз не мога да избягам, едва успявам да направя няколко крачки до тоалетната. Поставихте Семих под домашен арест, не не ме разбирайте погрешно не иска да кажа, че домашният арест е по-добър от тук, но аз се опитвам да ви кажа, че няма смисъл да ме държите повече тук. Опитвате се да изфабрикувате престъпление, опитвате се да създадете „доказателства“ от нищото, но така и не можете да подкрепите твърденията си срещу мен с реални факти. Единственото, което можете да измисляте сценарии.

Решението на този съд, отговорността за решението, което ще вземете ще тежи върху вас. Това е дело, което ще остане в историята. Решението, което ще вземете също ще остане в историята.

Фашизмът рано или късно бива побеждаван. Милиони се бореха срещу Хитлер. Милиони воюваха срещу него. Всяка власт подтискаща народа накрая рухва. Властта на ПСР също угнетява народа, и тя както всяка друга власт на този свят, която е държала народа по гнета си накрая ще си отиде.


БЕЛЕЖКИ

-Мехмет Гювел и Феридун Османагаоглу са членове на Сдружението за солидарност и взаимопомощ на семействата на политическите затворници(TAYAD).

-Аджун, има се предид учител Аджун Карадаа, която в средата на месец ноември миналата година също започна седяща стачка пред училището, в което е работила дълги години, взимайки пример от Нурийе Гюлмен. Към края на същият месец Карадаа се присъедини към протеста на Нурийе Гюлмен и Семих Йозакча на централния пешеходен булевард „Юксел“ в турската столица Анкара.

-TAYAD- Сдружение за солидарност и взаимопомощ на семействата на политическите затворници. Може да прочете повече за него на адрес:

-Емсал Атакан(Emsal Atakan) майка на Ахмет Атакан, младеж убит от полицията по време на протестите срещу застрояването на гората в кампуса на Близкоизточния Технически Университет(ÖDTÜ) в Анката, през септември 2013 година, които са продължение на Юнското Народно Въстание от същата година, насочено срещу фашистката власт на ПСР и Р. Ердоган.
Повече за Ахмет може да прочетете на този адрес: https://www.al-monitor.com/pulse/originals/2013/09/alevi-dies-in-anti-government-protest-in-turkey.html7

-Емел Коркмаз, майка на Али Исмаил Коркмаз(Ali İsmail Korkaz) младеж пребит до смърт от група фашисти и полицаи, в град Ескишехир, в началото на месец Юни 2013г, докато бяга от поличейско нападение срещу протестна акция за солидарност с протестиращите в парка „Гези“ в Истанбул.

https://www.birgun.net/haber-detay/mother-of-ali-ismail-korkmaz-running-after-his-son-s-dreams-at-istanbul-marathon-135286.html

http://everywheretaksim.net/bianet-ali-ismail-korkmaz-hearing-postponed-to-2014/

https://stockholmcf.org/interior-ministry-to-pay-tl707000-compensation-to-gezi-victims-family/

-Ахмет Шък-прогресивен разследващ журналист хвърлен в затвор от фашистката власт заради своите публикации в печатни и интернет издание. Повече за Шък може да прочете на този адрес(на английски език):
https://en.wikipedia.org/wiki/Ahmet_Şık

-Площад Къзълай(Kızıl Ay meydanı) един от централните площади в турската столица Анкара.

http://rechnik.info/ангария

https://ru.wikipedia.org/wiki/Суфражистки

https://ru.wikipedia.org/wiki/Сэндс,_Бобби

https://stockholmcf.org/turkey-arrests-10-footbal-fans-over-holding-banner-in-support-of-hunger-striking-educators/

-Назифе Онай – https://borbataa.wordpress.com/2017/03/10/турция-арести-и-мъчения-за-държавни-сл/

https://stockholmcf.org/one-more-dismissed-teacher-begins-hunger-strike-in-turkey-for-reinstatement-to-job/

-Повече за Гюлсюм Елван

https://turkeypurge.com/police-break-arm-of-gezi-park-victims-mother-while-detaining-her

https://stockholmcf.org/turkish-police-break-arm-of-gezi-park-victims-mother-while-detaining-her/