Историята на борбата за трудови права на държавните служители в Турция

Ние сме държавни служители, или по-точно казано публични работници ние предоставяме услуги на народа, ние се изхранваме от труда, който полагаме. Ние сме учители, лекари, университетски преподаватели, социолози, данъчни служители… Ние сме част от милионите работници, които произвеждат благата в тази страна. Днес, и ние се сблъскваме със същите репресии и нападения, с каквито се сблъскват и останалите трудещи се хора. Публичните работници, чиито общ брой надвишава 3 милиона души, ден след ден биват лишавани от своите трудови права. … докато броят на наетите на щат държавни служители намалява,все повече увеличава броят на временно наетите служители, и тези работещи като своеобразни подизпълнители. Държавните служители са изправени лице в лице с опасността да работят, при „гъвкаво работно време“, без осигуровки, и без ясни правила при които да вършат своята работа. Те се страхуват от това да изразят публично своите идеи и мисли, също така те се страхуват и от своеволията на административните ръководители, както и от изпращането в своеобразно „изгнание“ и разследванията, които могат да бъдат започнати срещу тях, при евентуална проявя на критично мислене.

В нашата страна, така както всички останали работници и държавните служители имат история на своята борба за трудови права. Но не можем да кажем, че тази история се корени толкова дълбоко в историята, както борба на работническата класа. Това е така защото, процесът на постепенно обедняване на държавните служители не започва толкова отдавна. Той започва с установяване на нео-колониалните отношения в нашата страна. Но не така е стояло положението, в първите години на турската република. По онова време, държавните служители в сравнение с останалите трудещи се са били в много по-добро положение. Ползвали са се от някои материални и духовни привилегии. Но с течение на годините, паралелно с промяната в социално-икономическите условия на нашата страна, положението на държавните служители се е влошило и те постепенно са започнали да обедняват.

Тази промяна е довела до това, държавните служители постепенно да се превърнат в „публични работници“ и е дала началото на борбата на публичните работници за трудови права.

Публичните работници започват да се борят за своите трудови и демократични права, през 1960-те години на миналия век, като по онова време са създадени и първите сдружения и синдикални организации. Наред с тях са създадени и множество неформални организации, които се осланят на легитимността на исканията на публичните работници, а не на законовите рамки. Наред с борбата за трудови права, публичните работници по онова време обръщат внимание и на проблемите на трудовия народ, като търсят начини за тяхното разрешавана. С това те целят да покажат, че проблемите им и проблемите на народа са общи и решението им е възможно с общата и борба. С член 46. от конституцията на Република Турция, приета през 1961 година, който гласи: „Работещите и работодателите имат право да създадат синдикати и синдикални обединения, като те могат свободно да членуват в тях.“

С този член се дава свобода на синдикалното сдружаване, като не се прави разлика между работници и държавни служители. Така първият синдикален съюз на държавните служители е основан в столицата Анкара, през 1965 година, под името „Синдикат на Чиновниците в Турция“(на тур.ез. Türkiye Büro Görevlileri Sendikası-) . Отново по това време се основават и Синдикат на Учителите в Турция(на тур.ез. Türkiye Öğretmenler Sendikası-TÖS) и Синдикатът на Началните Учители( на тур.ез. İlkokul Öğretmenleri Sendikası- İLK SEN). Това са първите организации в борбата на публичните работници в Турция.

Военната хунта дошла на власт на 12 Март 1971 година, забранява на държавните служители да членуват в синдикати, като наред с това закрива съществуващите по онова време синдикати сред които и Синдиката на учителите в Турция. Въпреки тези забрани, държавните служители не се отказват от борбата и организациите си. Те продължават да се борят за своите трудови права, чрез основаните от тях сдружения. TÜTED, TÜM-DER, TÖB-DER, TÜMAS са основани в периода след хунтата от 12 Март 1971 година.

Шествие на TÖB-DER

Но и тези сдружения са закрити и забранени от военната хунта дошла на власт на 12 Септември 1980 година, като наред със забраните, хунтата конфискува и цялото имуществото на сдруженията в полза на държавата.

Атаките на фашистките военни хунти, макар и да нанасят сериозен удар върху борбата на държавните служители, те не успяват да попречат на синдикалното сдружаване на публичните работници. През всички периоди от историята на съвременна Турция, държавните служители са защитавали и са се борили за своите трудови и демократични права, чрез сдружения, чрез синдикати, или чрез неформални организации осланящи се на легитимността и справедливостта на тази борба. Всяка организационна структура е оставила важно наследство и ценен борчески опит за следващите поколения. Заедно с преврата от 1980 година, синдикалното движение на държавните служители навлиза в период на дълбоко мълчание. Правото на синдикално сдружаване на държавните служите им бива отнето, като те биват заставяни да си мълчат пред нарушенията на права им и своеволията на властимащите, като за целта са използвани най-различни репресии и политики на сплашване. Но въпреки тежките условия, в периода след идването на власт на военната хунта, борбата на публичните работници не спира. В този труден период, на преден план изпъкват революционно настроените държавни служители, които се противопоставят на атаките, изхождайки от своята правота и легитимност.

В средата на 1980-те години и по-точно в периода след 1985 година, когато бавно и постепенно общественото недоволство срещу властта започва да ескалира, публичните работници заемат своето място, участвайки в стачните борби на индустриалните работници и в борбите на бедния народ за социални и демократични права.

Първите организации на публичните работници в периода след 1980 година, са в средите на общинските служители и медицинските сестри. Именно те се изправят лице в лице, без страх срещу проблемите на своите работни места, със своите упорити протестни акции, работещите в тези два бранша на публичния сектор, стават пионери на борбата на публичните работници по онова време. През 1989 година общинските служители основават Сдружението на Общинските Служители(на тур.ез. Belediye Emekçileri Derneği- BEM DER), а медицинските сестри основават Сдружението на Турските Медицински Сестри(на тур.ез. Türk Hemşireler Derneği-THD). По този начин те укрепват борбата на публичните работници в края на 1980-те и началото на 1990-те години.

Протест на публични работници в началото на 1990-те години

Този период бележи началото на нов етап в борбата на публичните работници. Протестните акции, които се провеждат под формата на публично прочитане на протестни декларации, раздаване на листовки по улиците, бойкотиране на столовата, протестни шествия и седящи стачки намират широк отзвук сред широки маси от населението. Публичните работници излизат на улицата с желанието да извоюват отново отнеманите им в продължение на 10 години права. През този период публичните работници се изправят срещу обедняването, дегенерацията и репресиите. Предвождани от революционно настроени публични работници, които се ръководят от принципите на един бихме казали революционен синдикализъм, защитаващ интересите на класата и масите, на преден план изпъкват лозунги като: „искаме право на синдикално сдружаване, организиране на стачки и подписване на колективни трудови договори“ ; „работници и държавни служители ръце за ръце, напред към обща стачка!“ ; „прави сме ще победим!“. Исканията за право на свободно синдикално сдружаване, организиране и участие в стачки, подписването на колективни трудови договори, заемат челните места в дневния ред на борбата на публичните работници и през следващите години.

Основаването на Синдикатът на Публичните Работници(Kamu Emekçileri Sendikası-KAM SEN) на 26 Юли 1990 година, може да се приеме като преломен момент в борба на държавните служители в Турция.

Синдикатът на Публичните Работници е плод на завоеванията на протестите на публичните работници през 1990 година, той е средство чрез което държавните служители работещи в браншовете, в които не съществуват синдикални организации и нивото на класово съзнание с значително по-ниско от тези в другите, да се включат в организираната борба.

Протест на публични работници средата на 1990-те години на миналия век.

Този важен ход в борбата, на практика разчупва оковите вързали ръцете на публичните работници които приемат своя „законов“ израз в закон № 657. Основаването на КAM-SEN показва на практика, как може да бъде основан синдикат, осланяйки се на легитимността и правотата, а не на очертаните от закона рамки. Основателите на KAM-SEN са революционно настроени синдикалисти, които са пионери в своите браншове и които стоят в основата на десетки малки и големи протестни акции. След KAM-SEN общинските работници основават Синдиката на Общинските Служители(Belediye Emekçileri Sendikası-BEM SEN), а здравните работници основават Синдиката на Здравните Работници(Sağlık Emekçileri Sendikası-SAĞLIK SEN). През този период се създават синдикалните структури на държавните служители, като в тях укрепва вярата в правотата и легитимността на исканията им, и че борейки се те могат да накарат държавата да ги изпълни. В една декларация, публикувана в периода на формирането на BEM SEN и SAĞLIK SEN е направен следният анализ на положението на синдикалното движение:

..Вярваме и сме убедени, че от сега нататък единствено нашите синдикати могат да се застъпят за нашите искания за трудови и демократични права. Знаем и сме твърдо убедени в това, че синдикалните искания не са просто за извършването на законодателни промени. За това ние смятаме, че трябва да се водим от перспективата да укрепим организационните структури и да създадем силни връзки между работници, като на практика използваме правото си да създадем синдикални организации в предприятията и учрежденията. Ние сме прави, всичко направено от нас до ден днешен е доказателство за нашата правота, и вземайки сила от нея ние ще продължим нашата борба.“

Считаме за редно да припомним още веднъж, че през този период, когато синдикатите биват създавани буквално на улицата, изхождайки от правотата и легитимността на исканията на трудещите се, на публичните работници все още е забранено да основават свои синдикати и да членуват в такива.

Отново през този период благодарение на борбата революционно настроените публични работници, в синдикалното движение се установяват принципите на революционния синдикализъм защитаващ интересите на класата и масите. Благодарение на тях, борбата на държавните служители за извоюване на правото на организиране на стачки, подписване на колективни трудови договори по браншове, както и свободното синдикално сдружаване, напредва в своето развитие, като публичните работници се включват и в борбите на трудовия народ за социални и демократични права.

Добре, но какво представлява синдикализма защитават интересите на класата и масите?

Защо трябва да се защитава именно този вид синдикализъм?

Синдикализмът основан на защитата на интересите на работническата класа и масите, означава, синдикализъм който е насочен към завземането на властта в името на народа. Той се води от идеологията на работническата класа, като се стреми да организира широките маси, да ги обучи, и да ги включи в борбата. Този вид синдикализъм е революционен синдикализъм; поради тази причина той заема ключово място в историята на борбата на публичните работници. И днес прогресивните и революционно настроените публични работници защитават именно този вид синдикализъм.

В началото на 1990-те години борбата на публичните работници набира все по-голяма сила и се разпространява из цялата страна, и въпреки законовите пречки поставени от капиталистическото статукво, легитимността на синдикатите продължава да нараства в очите на трудещите се.

По това време синдикатите на публичните работници организират серия от протестни акции из цялата страна, като основните им искания са следните: Да бъдат прилагани разпоредбите в споразумените с МОТ(Международна Организация на труда; ILO; бел.прев.), Синдикатите да бъдат приемани като легитимен и пълноправен участник в преговорите с работодателите, прекратяване на репресиите срещу синдикалното движение, предприемане на законови промени гарантиращи правото на свободно синдикално сдружаване и подписването на колективни трудови договори. През 1991 година, в резултат на преговорите водени между Синдиката на общинските работници-BEM SEN и голяма градска община на Истанбул(на тур.ез. İstanbul Büyükşehir Belediyesi; бел.прев.) синдикатът успява да издейства някои права за общинските служители, това е крачка напред в борбата, която укрепва легитимността на синдикалното движение.

Заедно с развитието на борбата, и репресиите на властта спрямо синдикалното движение започват да нарастват. В офисите на синдикатите често нахлува полиция, като на места по заповед на областните управители офисите биват запечатвани. Но синдикатите отговарят на тези репресии на властта, като пренасят офисите на работните места на своите членове и дори на улицата. Така те доказват, че са решени докрай да защитават синдикалните организации на публичните работници. Водени от революционерката-синдикалистка Ельмас Ялчън, която по онова време е председател на BEM-SEN печатите поставени на вратите на офисите на синдиката са премахнати от работниците членуващи в синдиката. Упоритостта в борбата, донася след себе си и нови завоевания. В периода 1991-1992 в много браншове са създадени синдикати на публичните работници.

Чрез тези синдикати са организирани множество стачки, шествия, масово прочитане на протестни декларации, масови посещения в служба трудова медицина и т.н. Тези акции са осъществени въпреки всички заплахи и репресии на държавата. През този период, една от най-радикалните акции на публичните работници е окупацията на пленарната зала на турския парламент и произнасянето на реч от името на публичните работници. Организатор и ръководител на тази акция е Ельмас Ялчън.

Синдикатите на държавните служители от различните браншове, свикват общо събрание на 8 Декември 1995 година, като на него вземат решение да се обединят в конфедерация под името КОНФЕДЕРАЦИЯ НА СИНДИКАТИТЕ НА ПУБЛИЧНИТЕ РАБОТНИЦИ(на тур.ез. Kamu Emekçileri Sendikaları Konfederasyonu; бел.прев.). Конфедерация се превръща във важен инструмент за сплотяването на всички публични работници в борбата за трудови и демократични права. Историята на KESK въпреки някои свои слабости, е история на борбата и съпротивата. Например съпротивата на площад „Къзълай“ в центъра на Анкара от 4-5 Март 1995e един знаков момент от историята на борбата на държавните служители, когато хиляди публични работници изпълват площадите и улиците на столицата.

Началото на новото хилядолетие е време, в което борбата на публичните работници се сблъсква с нови по-сериозни репресии и атаки от страна на държавата. През този период биват с помощта на държавата биват основани казионни синдикати, чрез които се цели да бъде ликвидирана борбата водена от революционно и прогресивно настроените публични работници. Това са псевдосиндикати, структури под директния контрол на държавата, които целят да разделят работниците и да ликвидират тяхната борба. Властта и нейните представители на работните места, в лицето на преките началници на публичните работници, насочват трудещите се към тези псевдосиндикати, като на места хората са заставяни насила да станат членове на тези структури. Натискът от страна на преките началници, своеволията и произвола при назначенията и кариерното развитие на служителите, започват да се увеличават през този период. Публичните работници, защитаващи труда, народа биват принудени едновременно да водят борба за защита на своите трудови и демократични права, както и да се борят срещу всички тези практики на властта. За да бъдат подсилени позициите на тези казионни синдикати, които са под покровителството на държавата, започва вълна от репресии срещу революционно и прогресивно настроените публични работници. През този период те са подложени на постоянни проверки, арести, като често биват изпращани на „заточение“ като биват изпращани да работят в области далеч от своите близки. Развивайки тези казионни синдикати, властта се стреми да пресече пътя на прогресивните синдикални организации.

Към края на първото десетилетие на XXI. Век публичните работници са изправени лице в лице с нова атака на държавата, срещу техните трудови права. Същността на тази атака, която води своето начало далеч, назад във времето, се изразява в отнемането на нашата трудова защита. Казано по-просто това означава, че работодателят ще може да прекратява трудовият договор когато си поиска, тежестта от социалните и икономическите последствия на безработицата ще лежат изцяло върху плещите на работника. Промяната на Закона за Държавния Служител и премахването на трудовата защита на публичните работници бе все по-често дискутирана тема през последните няколко години в Турция. Това е една мярка наложена от империалистите и техните лакеи, посредством GAST-Общо споразумение по търговия с услуги[1]. Турция подписва това споразумение през 1995 година, то налага приватизацията на всички публични услуги като образование, здравеопазване и комунални услуги. Империалистите и техните слуги виждат публичните услуги като един богат източник на печалба за тях, заедно с влизането в сила на GAST публичният сектор бива открит за всички местни и чуждестранни капиталисти. Това означава бедният народ да бъде лишен от достъп до безплатно образование, безплатно здравеопазване, превръщането на водата в стока, като всички комунални услуги предоставяни от общините следва да бъдат възложени на частни фирми, които естествено, че мислят за собствената си печалба, а не за народа. Това е причината поради която, държавата се опитва да предаде публичните услуги на фирми подизпълнители, като в същото време тя се стреми да премахне трудовата защита на публичните работници. Предаването на публичните услуги на частни фирми, означава публичните работници да бъдат превърнати в роби на капиталистите, така както всички останали работници. Трудовата защита предвидена в Закона за Държавния Служител, очевидно не съвпада с интересите на империалистическите монополи и за това, те нееднократно са изразявали своето недоволство от нея и са призовавали за отмяната на този закон.

От първият ден на идването си на власт ПСР насочи своето внимание върху премахването на трудовата защита на публичните работници. Т.нар. Национална Стратегия за Осигуряване на Постоянна Заетост, предвижда публичните работници да работят без трудова защита, на „гъвкаво“ работно време, като ще следи стриктно тяхното темпо на работа.

Първи срещу атаките спрямо трудовата защита, се опълчиха отново революционно и прогресивно настроените публични работници. През 2012 и 2013 година държавни служители организирани в синдикалната организация Фронт на Публичните Работници(на тур.ез. Kamu Emekçileri Cephesi-KEC; бел.прев.), проведоха редица акции с цел да защитят трудовата защита. Работниците от KEC, наследници на традицията на борбата на BEM-SEN и KAM-SEN основаваща се на легитимността и правотата на исканията си, проведоха множество протестни акции, седящи стачки, масови прочитания на протестни декларации, раздаване на листовки и др. По този начин те разобличиха атаките на ПСР спрямо правата на публичните работници. ПСР, както всички предходни правителства отговори на справедливото недоволство на работниците, с репресии. Много от членовете на KEC бяха арестувани и хвърлени в затвора. На 19 Февруари 2013 година, в домовете на 184 публични работници, членове на KEC, в 28 области на Турция, нахлу полиция и те бяха задържани. 80 от всички задържани бяха хвърлени в затвора. На задържаните във връзка с образуваното дело, публични работници бяха повдигнати обвинения заради членството им в KEC, а участието им в протестите срещу нарушаването на трудовите им права, бяха използвани като доказателство за извършеното от тях „престъпление“. Но не мина много време и този заговор срещу публичните работници рухна под тежестта на истината. Участието в протестни акции и организирането на различни събития срещу нарушаването на трудовите права, не беше записано като престъпление дори в собствените закони на буржоазията. В крайна сметка, много от хвърлените в затвора публичните работници бяха оправдани по обвиненията срещу тях, като най-голям брой такива присъди имаше в областите: Малатия, Бурса и Хатай.

Държавните служители обединени в KEC, са наследници на борческата традиция на пионерите на революционния синдикализъм в публичната сфера: Ельмас Ялчън, Айшенур Шимшек и Ахмет Савран. Те продължават борбата за отблъсване на атаките на властта срещу трудовите права на публичните работници. Застъпват се за трудовата защита, като с тази цел през септември 2016 те организират пеши поход от Истанбул до Анкара, който провеждат успешно въпреки многобройните полицейски нападения и арестите на които са подложени.

Борбата на публичните работници е легитимна, както борбата на всички останали трудещи се, на всички бедни и угнетени хора, за това тя не може да бъде осъждана от буржоазния съд и не може да бъде криминализирана. От 1960-те години до днес, въпреки всички репресии, забрани и препятствия, тази справедлива и легитимна борба не можа да бъде ликвидирана. Синдикатите и сдруженията на държавните служители бяха създадени и запазени въпреки репресивните закони.

Историята на борбата на публичните работници показва, че когато те се осланят на своята историческа и политическа правота, на легитимността и правотата си, обединявайки се заедно всички останали трудещи се и водейки упорита и безкомпромисна борба, само тогава те могат да постигнат дълготрайни резултати. Само така може да бъде създадена и продължена традицията на революционния синдикализъм защитават интересите на работническата класа и народните маси. Борбата за защита трудовите права на публичните работници, не може да постигне напредък без те да излязат на улицата, без те да преодолеят препятствията пред себе си. Трудещите се са отворили пътя на борбата тласкани от смелостта и решителността си, и водени от революционно и прогресивно настроени работници.

В хода на борбата си те се учеха от опита, които придобиваха, предаваха този опит на другите и отново в борбата те се развиваха продължавайки напред. Вместо политики търсещи одобрението на властта, „крепени“ от недоверие в себе си, те следваха политики разчитащи на собствените им сили, и посредством тях те постигнаха успехи. Вместо да търсят решение на проблемите си в рамките на капиталистическото статукво, те се застъпиха за правата си, упорито работиха за развиването на борбата и по този начин те постигнаха значителна масовост в своите синдикални структури.

Това, което ние се опитваме да направим е именно това, отново да доведем борбата до онези мащаби, които бе тя в миналото. Приложихме всички правилни политики, следвани през годините. Ние публичните работници, университетските преподаватели, излязохме по улиците и площадите, за да разрушим тази империя на страха, за да бъдем гласа на справедливостта срещу тази несправедливост. Ние приехме за наш основен принцип борбата осланяща се на легитимността на исканията ни, така както са го правили публичните работници преди нас. Ние никога не се ограничавахме в законовите рамки. Така както нашите братя и сестри преди много години са правили. Борихме се водейки се от решителността си т ака както са правили и членовете на TÖS, TÖB-DER, BEM-SEN, KAM-SEN. За да защитим правата на трудещите се, ние не се поколебахме да платим тежката цена за това, че не си замълчахме пред това те да бъдат обричани на глад, бедност и безработица.

Ние сме част от голямото семейство на достойните хора, ние произхождаме от борческата традиция на хилядолетната борба на трудещите се, на угнетените. Това, което правим, това което искаме да направим са наследство от тази история…

Както казва известния литературовед и учител Факир Байкурт: „Учителят не се моли учителят не протяга ръка за милостиня, учителят не скланя глава, учителят дава урок!“

Източник: Списание „Фронт на Публичните Работници“(Kamu Emekçileri Cephesi), брой 4 от Октомври 2017г.


Бележки:

1- https://bg.wikipedia.org/wiki/Общо_споразумение_по_търговията_с_услуги

Advertisements