Победа за общински работници в Турция след 6-месечна борба

На 14 Май 2018, 6-мата работници изхвърлени от работа от голяма градска община в град Измир, извоюваха отново своите работни места след 6 месеца ежедневни протести и 184 дни гладна стачка. Махир Кълъч, който е един от тези работници проведе 184-дневна гладна стачка, с искане той и неговите приятели да бъдат върнати на работа.

Работниците бяха изхвърлени от работа, защото са поискали да бъдат назначени на постоянни трудови договори в общинските предприятия, в които работят, но вместо това работодателят им кметът Азиз Коджаоглу, член на основната опозиционна партия в Турция-Републиканската Народна Партия-РНП, ги изхвърли от работа, като освен тези 6-ма работници без работа останаха и още над 250 техни колеги.

В знак на протест срещу тази несправедливост, Махир Кълъч и група работници в средат на ноември миналата година, започнаха седящ протест пред сградата на общината в Измир. Паралелно със съдещият протест Кълъч започна и гладна стачка.

Въпреки справедливото искане на работниците кметът Коджаоглу и подкрепящите го „синдикалисти“от Конфедерацията на „революционните“ работнически синдикати(на тур.ез. Devrimci İşçi Sendikaları Konfederasyonu) направиха всичко по силите за да попречат на връщането на работа на групата работници. Арогантността на „синдикалистите“ стигна до там, че председателят на конфедерацията и кандидат депутат от РНП, Каани Беко, се опита да нападне Махир Кълъч, само ден преди 1 Май. Но дори и това дръзко и цинично поведение на „синдикалния бос“ не попречи на голяма част от левите организации в Турция да продължат да се преструват на слепи и глухи за борбата на общинските работници от Измир.

Въпреки всички усилия на псевосиндикалистите, с общите усилия на приятелите на 6-мата работници, както и застъпничеството на някои независими синдикални организации.

На 15 Май, Махир Кълъч и неговите приятели работници, както и представители на прогресивната общественост, сред които и Нурийе Гюлмен взеха участие в импровизираната пресконференция на работниците на площада пред общината в Измир.

Кълъч произнесе кратко слово, в което заяви, че са се върнали на работа благодарение на борбата си и на всички техни приятели, които са ги подкрепили. Той изрази и своята вяра, че всички работници и държавните служители и техните другари, които вече близо 560 дни протестират на бул. „Юксел“ в центъра на Анкара, ще извоюват победа и ще си върнат работните места, отнети им несправедливо от държавата. Накрая Кълъч благодари на всички за подкрепата и солидарността.

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

https://borbataa.wordpress.com/2018/01/24/турция-вече-73-дни-работник-провежда-гл/

 

https://borbataa.wordpress.com/2018/04/30/турция-синдикален-лидер-нападна-рабо/


Замълча докато го изтезаваха… Съпротивлява се… Подвигът му остана безсмъртен…

Предговор

Датата 18 Май бележи поставянето на началото на една нова революционна традиция в историята на класовата борба в нашата страна. Ибрахим Кайпаккая, заема своето достойно място в историята на революционната борба. Със своя подвиг, той се превърна в учител на съпротивата. Срещу фашистките палачи той се съпротивлява вземайки сила от Махир[1], който храбро се би до последно в боевете с армията, и от Дениз[2] и неговите другари които на бесилото още веднъж засвидетелстваха своята вярност към народа и революцията. Той взе тази сила и я прибави към своята вярност до смърт, към народа и идеала на революцията, така той замълча въпреки жестоките мъчения и инквизиции на които бе подложен. Той се опълчи срещу унинието, което искаше да посее олигархията в сърцата на народа и революционерите. Едновременно с това, той се изправи срещу страхливите, пацифистки и капитулантски позиции на „левицата“. В центровете за мъчения, където се води най-ожесточената борба между революцията и контра-революцията той успява да извоюва победа, като името му остава завинаги в историята благодарение на неговата епична съпротива срещу фашистките палачи. Прочетете повече „Замълча докато го изтезаваха… Съпротивлява се… Подвигът му остана безсмъртен…“

Два нови затвора „заработиха“ в Диярбекир, предстои откриването на 5 нови

Преди дни бяха открити нови два затвора от тип Т[1], които се намират в същият комплекс, заедно със съществуващият затвор от тип D[2] в град Диярбекир(на кюрд.ез. Амед/Amed) . Според местни източници през юни ще приключи строителството и на нов женски затвор, както и на затвор за деца и юноши.

Буквално преди няколко дни се състоя официалното „откриване“ на два нови затвора чието строителство бе започнато преди доста години. Те са разположени до съществуващият в момента затвор с повишени мерки за сигурност от тип D разположен на изхода на град Диярбекир, по пътя за общинският център град Ергани. В комплекса, чието изграждане не беше обявено официално, наред със съществуващият затвор от тип D се предвижда изграждането още на: затворническо общежитие от открит тип, женски затвор, затвор за деца и юноши, два затвора от тип Т, както и два затвора с повишени мерки за сигурност. Така общо в комплекса ще има 8 затвора. В рамките на този проект през април „заработиха“ официално двата затвора от тип Т. Двата нови обекта, чието строителство завърши през миналия месец са капацитет от по 616 затворници, или общо 1232 души.

ЗАПОЧНА ПРЕМЕСТВАНЕТО НА ЗАТВОРНИЦИ В НОВООТКРИТИТЕ ОБЕКТИ

Отново преди дни е започнал процесът по прехвърлянето на общо 400 затворници, намиращи се в затвора от тип Е[3] в град Диярбекир, в новооткритият затвор № 1 от тип Т. Властите са съобщили, че политическите затворници ще бъдат преместени в новия затвор № 2 от тип Т.

Затворническото общежитие от открит тип, женският затвор и затворът за деца и юноши, строежът на които продължава и в момента, е почти пред приключване, като се очаква те да бъдат „открити“ през месец Юни. Местни източници съобщават, че строителството на двата затвора с повишени мерки за сигурност все още продължава, като не е известно, кога ще приключи. Имената на двата новооткрити затвора са били включени в официалния списък публикуван на сайта гладна дирекция на затворите и центровете за задържане на Турция.

РЕШЕНИЕТО“ : ПОСТРОЯВАНЕ НА НОВИ ЗАТВОРИ

В град Диярбекир, по настоящем има разположени общо 3 затвора, а именно 1 от тип Е, 1 от тип D и едно затворническо общежитие от открит тип. Поради масовите арести извършени от фашистката държава през последните 2 години, както в област Диярбекир, така и в съседните области, капацитетът на затворите от тип Е и D е надвишен в пъти. Поради надвишеният капацитет, много затворници са принудени да спят на земята.

Като „решение“ на проблема министерството на (не)правосъдието на Турция, е решело да премести част от затворници в затвори, отдалечени на стотици километри от родните места, като на практика те са лишени от възможността да поддържат връзка със своите семейства.

ПРИ ВЛАСТТА НА ПСР, БРОЯТ НА ЗАТВОРНИЦИТЕ НАРАСНА 4 ПЪТИ

Според данните предоставени от главна дирекция на затворите и центровете за задържания, при МП на Турция, към 29 Март 2018 година на територията на страната функционират 289 затвора с повишени мерки за сигурност, 70 затворнически общежития от открит тип, 4 ТВУ-та, 9 женски затвора, 6 затворнически общежития от открит тип за жени, 7 затвора за деца и юноши, или общо 385 затвора.

През 2002 година, когато на власт идва ПСР, общият брой на затворници е бил 59 429 души, 16 години по-късно техният брой е нараснал 4 пъти, достигайки до 235 888 души, в същото време капацитетът на всички затвори функциониращи към момента в Турция е 209 122 души.


Бележки:

1-Затворите от този тип са съставени от 72 общи килии с капацитет за по 8 души, 8 общи килии за по 3-ма души, както и 16 килии за по 1 човек. Килиите за 8 и 3-ма души са изградени на 2 етажа. Единичните килии са с обща площ от 6 кв. м. Всеки един от етажите на килиите за по трима души, е с площ от 12 кв. м.  Спалните помещения в килиите за по 8 души са с обща площ от 28 кв.м.  а общото помещение използвано за всекидневните нужди е с площ от 30 кв.м. Такива затвори се изграждат най-често на мястото на старите затвори съществували в градовете, като по този начин държавата „решава“ проблема с недостатъчния капацитет на старите затвори.

2-Този тип затвори са съставени от общо 11 блока и 1 административен блок, в които са разположени 230 килии, както и различни спомагателни помещения. В този тип затвори съществуват два типа килии за 3-ма души и за по 1 човек. За сега в Турция има само два такива затвора, един в град Денизли, югозападна Турция, и този в Диярбекир, за който вече стана дума.

3-Този тип затвори са разположени в двуетажни сгради, като преди преобразуването си, те са били изградени на принципа на общи килии за по около 15-20 души. След направените ремонти в тях, са обособени килии за 2, 4, 6, 8 и 10 души. Всяка килия има свой отделен двор. Общият капацитет на този тип затвори е 600 души но при нужда може да бъде увеличен до 1000 души. Според данни на официалната статистика, най-много затворници в Турция има в затворите от тип E.


Източник: mezopotamyajansi.org

Шемдинли беше превърнат в затвор под открито небе

Жителите на община Шемдинли, област Хаккяри, Северен Кюрдистан(източна Турция) разказват за положението в района и репресивните мерки на държавата срещу местното население.

Почти на всеки хълм и височина разположени в община Шемдинли са построени силно-укрепени постове и укрепени участъци на жандармерията. Разстоянието между общинският център Шемдинли и областния град Хаккяри се изминава с автомобил за не повече от 45 минути, но заради разположените по пътя КПП-та на жандармерията, и постоянните проверки пътуването понякога може да отнеме и 6 часа. Месните жители казват, че цялата община е превърната в затвор под открито небе. Прочетете повече „Шемдинли беше превърнат в затвор под открито небе“

Историята на борбата за трудови права на държавните служители в Турция

Ние сме държавни служители, или по-точно казано публични работници ние предоставяме услуги на народа, ние се изхранваме от труда, който полагаме. Ние сме учители, лекари, университетски преподаватели, социолози, данъчни служители… Ние сме част от милионите работници, които произвеждат благата в тази страна. Днес, и ние се сблъскваме със същите репресии и нападения, с каквито се сблъскват и останалите трудещи се хора. Публичните работници, чиито общ брой надвишава 3 милиона души, ден след ден биват лишавани от своите трудови права. … докато броят на наетите на щат държавни служители намалява,все повече увеличава броят на временно наетите служители, и тези работещи като своеобразни подизпълнители. Държавните служители са изправени лице в лице с опасността да работят, при „гъвкаво работно време“, без осигуровки, и без ясни правила при които да вършат своята работа. Те се страхуват от това да изразят публично своите идеи и мисли, също така те се страхуват и от своеволията на административните ръководители, както и от изпращането в своеобразно „изгнание“ и разследванията, които могат да бъдат започнати срещу тях, при евентуална проявя на критично мислене.

В нашата страна, така както всички останали работници и държавните служители имат история на своята борба за трудови права. Но не можем да кажем, че тази история се корени толкова дълбоко в историята, както борба на работническата класа. Това е така защото, процесът на постепенно обедняване на държавните служители не започва толкова отдавна. Той започва с установяване на нео-колониалните отношения в нашата страна. Но не така е стояло положението, в първите години на турската република. По онова време, държавните служители в сравнение с останалите трудещи се са били в много по-добро положение. Ползвали са се от някои материални и духовни привилегии. Но с течение на годините, паралелно с промяната в социално-икономическите условия на нашата страна, положението на държавните служители се е влошило и те постепенно са започнали да обедняват.

Тази промяна е довела до това, държавните служители постепенно да се превърнат в „публични работници“ и е дала началото на борбата на публичните работници за трудови права.

Публичните работници започват да се борят за своите трудови и демократични права, през 1960-те години на миналия век, като по онова време са създадени и първите сдружения и синдикални организации. Наред с тях са създадени и множество неформални организации, които се осланят на легитимността на исканията на публичните работници, а не на законовите рамки. Наред с борбата за трудови права, публичните работници по онова време обръщат внимание и на проблемите на трудовия народ, като търсят начини за тяхното разрешавана. С това те целят да покажат, че проблемите им и проблемите на народа са общи и решението им е възможно с общата и борба. С член 46. от конституцията на Република Турция, приета през 1961 година, който гласи: „Работещите и работодателите имат право да създадат синдикати и синдикални обединения, като те могат свободно да членуват в тях.“

С този член се дава свобода на синдикалното сдружаване, като не се прави разлика между работници и държавни служители. Така първият синдикален съюз на държавните служители е основан в столицата Анкара, през 1965 година, под името „Синдикат на Чиновниците в Турция“(на тур.ез. Türkiye Büro Görevlileri Sendikası-) . Отново по това време се основават и Синдикат на Учителите в Турция(на тур.ез. Türkiye Öğretmenler Sendikası-TÖS) и Синдикатът на Началните Учители( на тур.ез. İlkokul Öğretmenleri Sendikası- İLK SEN). Това са първите организации в борбата на публичните работници в Турция.

Военната хунта дошла на власт на 12 Март 1971 година, забранява на държавните служители да членуват в синдикати, като наред с това закрива съществуващите по онова време синдикати сред които и Синдиката на учителите в Турция. Въпреки тези забрани, държавните служители не се отказват от борбата и организациите си. Те продължават да се борят за своите трудови права, чрез основаните от тях сдружения. TÜTED, TÜM-DER, TÖB-DER, TÜMAS са основани в периода след хунтата от 12 Март 1971 година.

Шествие на TÖB-DER

Но и тези сдружения са закрити и забранени от военната хунта дошла на власт на 12 Септември 1980 година, като наред със забраните, хунтата конфискува и цялото имуществото на сдруженията в полза на държавата.

Атаките на фашистките военни хунти, макар и да нанасят сериозен удар върху борбата на държавните служители, те не успяват да попречат на синдикалното сдружаване на публичните работници. През всички периоди от историята на съвременна Турция, държавните служители са защитавали и са се борили за своите трудови и демократични права, чрез сдружения, чрез синдикати, или чрез неформални организации осланящи се на легитимността и справедливостта на тази борба. Всяка организационна структура е оставила важно наследство и ценен борчески опит за следващите поколения. Заедно с преврата от 1980 година, синдикалното движение на държавните служители навлиза в период на дълбоко мълчание. Правото на синдикално сдружаване на държавните служите им бива отнето, като те биват заставяни да си мълчат пред нарушенията на права им и своеволията на властимащите, като за целта са използвани най-различни репресии и политики на сплашване. Но въпреки тежките условия, в периода след идването на власт на военната хунта, борбата на публичните работници не спира. В този труден период, на преден план изпъкват революционно настроените държавни служители, които се противопоставят на атаките, изхождайки от своята правота и легитимност.

В средата на 1980-те години и по-точно в периода след 1985 година, когато бавно и постепенно общественото недоволство срещу властта започва да ескалира, публичните работници заемат своето място, участвайки в стачните борби на индустриалните работници и в борбите на бедния народ за социални и демократични права.

Първите организации на публичните работници в периода след 1980 година, са в средите на общинските служители и медицинските сестри. Именно те се изправят лице в лице, без страх срещу проблемите на своите работни места, със своите упорити протестни акции, работещите в тези два бранша на публичния сектор, стават пионери на борбата на публичните работници по онова време. През 1989 година общинските служители основават Сдружението на Общинските Служители(на тур.ез. Belediye Emekçileri Derneği- BEM DER), а медицинските сестри основават Сдружението на Турските Медицински Сестри(на тур.ез. Türk Hemşireler Derneği-THD). По този начин те укрепват борбата на публичните работници в края на 1980-те и началото на 1990-те години.

Протест на публични работници в началото на 1990-те години

Този период бележи началото на нов етап в борбата на публичните работници. Протестните акции, които се провеждат под формата на публично прочитане на протестни декларации, раздаване на листовки по улиците, бойкотиране на столовата, протестни шествия и седящи стачки намират широк отзвук сред широки маси от населението. Публичните работници излизат на улицата с желанието да извоюват отново отнеманите им в продължение на 10 години права. През този период публичните работници се изправят срещу обедняването, дегенерацията и репресиите. Предвождани от революционно настроени публични работници, които се ръководят от принципите на един бихме казали революционен синдикализъм, защитаващ интересите на класата и масите, на преден план изпъкват лозунги като: „искаме право на синдикално сдружаване, организиране на стачки и подписване на колективни трудови договори“ ; „работници и държавни служители ръце за ръце, напред към обща стачка!“ ; „прави сме ще победим!“. Исканията за право на свободно синдикално сдружаване, организиране и участие в стачки, подписването на колективни трудови договори, заемат челните места в дневния ред на борбата на публичните работници и през следващите години.

Основаването на Синдикатът на Публичните Работници(Kamu Emekçileri Sendikası-KAM SEN) на 26 Юли 1990 година, може да се приеме като преломен момент в борба на държавните служители в Турция.

Синдикатът на Публичните Работници е плод на завоеванията на протестите на публичните работници през 1990 година, той е средство чрез което държавните служители работещи в браншовете, в които не съществуват синдикални организации и нивото на класово съзнание с значително по-ниско от тези в другите, да се включат в организираната борба.

Протест на публични работници средата на 1990-те години на миналия век.

Този важен ход в борбата, на практика разчупва оковите вързали ръцете на публичните работници които приемат своя „законов“ израз в закон № 657. Основаването на КAM-SEN показва на практика, как може да бъде основан синдикат, осланяйки се на легитимността и правотата, а не на очертаните от закона рамки. Основателите на KAM-SEN са революционно настроени синдикалисти, които са пионери в своите браншове и които стоят в основата на десетки малки и големи протестни акции. След KAM-SEN общинските работници основават Синдиката на Общинските Служители(Belediye Emekçileri Sendikası-BEM SEN), а здравните работници основават Синдиката на Здравните Работници(Sağlık Emekçileri Sendikası-SAĞLIK SEN). През този период се създават синдикалните структури на държавните служители, като в тях укрепва вярата в правотата и легитимността на исканията им, и че борейки се те могат да накарат държавата да ги изпълни. В една декларация, публикувана в периода на формирането на BEM SEN и SAĞLIK SEN е направен следният анализ на положението на синдикалното движение:

..Вярваме и сме убедени, че от сега нататък единствено нашите синдикати могат да се застъпят за нашите искания за трудови и демократични права. Знаем и сме твърдо убедени в това, че синдикалните искания не са просто за извършването на законодателни промени. За това ние смятаме, че трябва да се водим от перспективата да укрепим организационните структури и да създадем силни връзки между работници, като на практика използваме правото си да създадем синдикални организации в предприятията и учрежденията. Ние сме прави, всичко направено от нас до ден днешен е доказателство за нашата правота, и вземайки сила от нея ние ще продължим нашата борба.“

Считаме за редно да припомним още веднъж, че през този период, когато синдикатите биват създавани буквално на улицата, изхождайки от правотата и легитимността на исканията на трудещите се, на публичните работници все още е забранено да основават свои синдикати и да членуват в такива.

Отново през този период благодарение на борбата революционно настроените публични работници, в синдикалното движение се установяват принципите на революционния синдикализъм защитаващ интересите на класата и масите. Благодарение на тях, борбата на държавните служители за извоюване на правото на организиране на стачки, подписване на колективни трудови договори по браншове, както и свободното синдикално сдружаване, напредва в своето развитие, като публичните работници се включват и в борбите на трудовия народ за социални и демократични права.

Добре, но какво представлява синдикализма защитават интересите на класата и масите?

Защо трябва да се защитава именно този вид синдикализъм?

Синдикализмът основан на защитата на интересите на работническата класа и масите, означава, синдикализъм който е насочен към завземането на властта в името на народа. Той се води от идеологията на работническата класа, като се стреми да организира широките маси, да ги обучи, и да ги включи в борбата. Този вид синдикализъм е революционен синдикализъм; поради тази причина той заема ключово място в историята на борбата на публичните работници. И днес прогресивните и революционно настроените публични работници защитават именно този вид синдикализъм.

В началото на 1990-те години борбата на публичните работници набира все по-голяма сила и се разпространява из цялата страна, и въпреки законовите пречки поставени от капиталистическото статукво, легитимността на синдикатите продължава да нараства в очите на трудещите се.

По това време синдикатите на публичните работници организират серия от протестни акции из цялата страна, като основните им искания са следните: Да бъдат прилагани разпоредбите в споразумените с МОТ(Международна Организация на труда; ILO; бел.прев.), Синдикатите да бъдат приемани като легитимен и пълноправен участник в преговорите с работодателите, прекратяване на репресиите срещу синдикалното движение, предприемане на законови промени гарантиращи правото на свободно синдикално сдружаване и подписването на колективни трудови договори. През 1991 година, в резултат на преговорите водени между Синдиката на общинските работници-BEM SEN и голяма градска община на Истанбул(на тур.ез. İstanbul Büyükşehir Belediyesi; бел.прев.) синдикатът успява да издейства някои права за общинските служители, това е крачка напред в борбата, която укрепва легитимността на синдикалното движение.

Заедно с развитието на борбата, и репресиите на властта спрямо синдикалното движение започват да нарастват. В офисите на синдикатите често нахлува полиция, като на места по заповед на областните управители офисите биват запечатвани. Но синдикатите отговарят на тези репресии на властта, като пренасят офисите на работните места на своите членове и дори на улицата. Така те доказват, че са решени докрай да защитават синдикалните организации на публичните работници. Водени от революционерката-синдикалистка Ельмас Ялчън, която по онова време е председател на BEM-SEN печатите поставени на вратите на офисите на синдиката са премахнати от работниците членуващи в синдиката. Упоритостта в борбата, донася след себе си и нови завоевания. В периода 1991-1992 в много браншове са създадени синдикати на публичните работници.

Чрез тези синдикати са организирани множество стачки, шествия, масово прочитане на протестни декларации, масови посещения в служба трудова медицина и т.н. Тези акции са осъществени въпреки всички заплахи и репресии на държавата. През този период, една от най-радикалните акции на публичните работници е окупацията на пленарната зала на турския парламент и произнасянето на реч от името на публичните работници. Организатор и ръководител на тази акция е Ельмас Ялчън.

Синдикатите на държавните служители от различните браншове, свикват общо събрание на 8 Декември 1995 година, като на него вземат решение да се обединят в конфедерация под името КОНФЕДЕРАЦИЯ НА СИНДИКАТИТЕ НА ПУБЛИЧНИТЕ РАБОТНИЦИ(на тур.ез. Kamu Emekçileri Sendikaları Konfederasyonu; бел.прев.). Конфедерация се превръща във важен инструмент за сплотяването на всички публични работници в борбата за трудови и демократични права. Историята на KESK въпреки някои свои слабости, е история на борбата и съпротивата. Например съпротивата на площад „Къзълай“ в центъра на Анкара от 4-5 Март 1995e един знаков момент от историята на борбата на държавните служители, когато хиляди публични работници изпълват площадите и улиците на столицата.

Началото на новото хилядолетие е време, в което борбата на публичните работници се сблъсква с нови по-сериозни репресии и атаки от страна на държавата. През този период биват с помощта на държавата биват основани казионни синдикати, чрез които се цели да бъде ликвидирана борбата водена от революционно и прогресивно настроените публични работници. Това са псевдосиндикати, структури под директния контрол на държавата, които целят да разделят работниците и да ликвидират тяхната борба. Властта и нейните представители на работните места, в лицето на преките началници на публичните работници, насочват трудещите се към тези псевдосиндикати, като на места хората са заставяни насила да станат членове на тези структури. Натискът от страна на преките началници, своеволията и произвола при назначенията и кариерното развитие на служителите, започват да се увеличават през този период. Публичните работници, защитаващи труда, народа биват принудени едновременно да водят борба за защита на своите трудови и демократични права, както и да се борят срещу всички тези практики на властта. За да бъдат подсилени позициите на тези казионни синдикати, които са под покровителството на държавата, започва вълна от репресии срещу революционно и прогресивно настроените публични работници. През този период те са подложени на постоянни проверки, арести, като често биват изпращани на „заточение“ като биват изпращани да работят в области далеч от своите близки. Развивайки тези казионни синдикати, властта се стреми да пресече пътя на прогресивните синдикални организации.

Към края на първото десетилетие на XXI. Век публичните работници са изправени лице в лице с нова атака на държавата, срещу техните трудови права. Същността на тази атака, която води своето начало далеч, назад във времето, се изразява в отнемането на нашата трудова защита. Казано по-просто това означава, че работодателят ще може да прекратява трудовият договор когато си поиска, тежестта от социалните и икономическите последствия на безработицата ще лежат изцяло върху плещите на работника. Промяната на Закона за Държавния Служител и премахването на трудовата защита на публичните работници бе все по-често дискутирана тема през последните няколко години в Турция. Това е една мярка наложена от империалистите и техните лакеи, посредством GAST-Общо споразумение по търговия с услуги[1]. Турция подписва това споразумение през 1995 година, то налага приватизацията на всички публични услуги като образование, здравеопазване и комунални услуги. Империалистите и техните слуги виждат публичните услуги като един богат източник на печалба за тях, заедно с влизането в сила на GAST публичният сектор бива открит за всички местни и чуждестранни капиталисти. Това означава бедният народ да бъде лишен от достъп до безплатно образование, безплатно здравеопазване, превръщането на водата в стока, като всички комунални услуги предоставяни от общините следва да бъдат възложени на частни фирми, които естествено, че мислят за собствената си печалба, а не за народа. Това е причината поради която, държавата се опитва да предаде публичните услуги на фирми подизпълнители, като в същото време тя се стреми да премахне трудовата защита на публичните работници. Предаването на публичните услуги на частни фирми, означава публичните работници да бъдат превърнати в роби на капиталистите, така както всички останали работници. Трудовата защита предвидена в Закона за Държавния Служител, очевидно не съвпада с интересите на империалистическите монополи и за това, те нееднократно са изразявали своето недоволство от нея и са призовавали за отмяната на този закон.

От първият ден на идването си на власт ПСР насочи своето внимание върху премахването на трудовата защита на публичните работници. Т.нар. Национална Стратегия за Осигуряване на Постоянна Заетост, предвижда публичните работници да работят без трудова защита, на „гъвкаво“ работно време, като ще следи стриктно тяхното темпо на работа.

Първи срещу атаките спрямо трудовата защита, се опълчиха отново революционно и прогресивно настроените публични работници. През 2012 и 2013 година държавни служители организирани в синдикалната организация Фронт на Публичните Работници(на тур.ез. Kamu Emekçileri Cephesi-KEC; бел.прев.), проведоха редица акции с цел да защитят трудовата защита. Работниците от KEC, наследници на традицията на борбата на BEM-SEN и KAM-SEN основаваща се на легитимността и правотата на исканията си, проведоха множество протестни акции, седящи стачки, масови прочитания на протестни декларации, раздаване на листовки и др. По този начин те разобличиха атаките на ПСР спрямо правата на публичните работници. ПСР, както всички предходни правителства отговори на справедливото недоволство на работниците, с репресии. Много от членовете на KEC бяха арестувани и хвърлени в затвора. На 19 Февруари 2013 година, в домовете на 184 публични работници, членове на KEC, в 28 области на Турция, нахлу полиция и те бяха задържани. 80 от всички задържани бяха хвърлени в затвора. На задържаните във връзка с образуваното дело, публични работници бяха повдигнати обвинения заради членството им в KEC, а участието им в протестите срещу нарушаването на трудовите им права, бяха използвани като доказателство за извършеното от тях „престъпление“. Но не мина много време и този заговор срещу публичните работници рухна под тежестта на истината. Участието в протестни акции и организирането на различни събития срещу нарушаването на трудовите права, не беше записано като престъпление дори в собствените закони на буржоазията. В крайна сметка, много от хвърлените в затвора публичните работници бяха оправдани по обвиненията срещу тях, като най-голям брой такива присъди имаше в областите: Малатия, Бурса и Хатай.

Държавните служители обединени в KEC, са наследници на борческата традиция на пионерите на революционния синдикализъм в публичната сфера: Ельмас Ялчън, Айшенур Шимшек и Ахмет Савран. Те продължават борбата за отблъсване на атаките на властта срещу трудовите права на публичните работници. Застъпват се за трудовата защита, като с тази цел през септември 2016 те организират пеши поход от Истанбул до Анкара, който провеждат успешно въпреки многобройните полицейски нападения и арестите на които са подложени.

Борбата на публичните работници е легитимна, както борбата на всички останали трудещи се, на всички бедни и угнетени хора, за това тя не може да бъде осъждана от буржоазния съд и не може да бъде криминализирана. От 1960-те години до днес, въпреки всички репресии, забрани и препятствия, тази справедлива и легитимна борба не можа да бъде ликвидирана. Синдикатите и сдруженията на държавните служители бяха създадени и запазени въпреки репресивните закони.

Историята на борбата на публичните работници показва, че когато те се осланят на своята историческа и политическа правота, на легитимността и правотата си, обединявайки се заедно всички останали трудещи се и водейки упорита и безкомпромисна борба, само тогава те могат да постигнат дълготрайни резултати. Само така може да бъде създадена и продължена традицията на революционния синдикализъм защитават интересите на работническата класа и народните маси. Борбата за защита трудовите права на публичните работници, не може да постигне напредък без те да излязат на улицата, без те да преодолеят препятствията пред себе си. Трудещите се са отворили пътя на борбата тласкани от смелостта и решителността си, и водени от революционно и прогресивно настроени работници.

В хода на борбата си те се учеха от опита, които придобиваха, предаваха този опит на другите и отново в борбата те се развиваха продължавайки напред. Вместо политики търсещи одобрението на властта, „крепени“ от недоверие в себе си, те следваха политики разчитащи на собствените им сили, и посредством тях те постигнаха успехи. Вместо да търсят решение на проблемите си в рамките на капиталистическото статукво, те се застъпиха за правата си, упорито работиха за развиването на борбата и по този начин те постигнаха значителна масовост в своите синдикални структури.

Това, което ние се опитваме да направим е именно това, отново да доведем борбата до онези мащаби, които бе тя в миналото. Приложихме всички правилни политики, следвани през годините. Ние публичните работници, университетските преподаватели, излязохме по улиците и площадите, за да разрушим тази империя на страха, за да бъдем гласа на справедливостта срещу тази несправедливост. Ние приехме за наш основен принцип борбата осланяща се на легитимността на исканията ни, така както са го правили публичните работници преди нас. Ние никога не се ограничавахме в законовите рамки. Така както нашите братя и сестри преди много години са правили. Борихме се водейки се от решителността си т ака както са правили и членовете на TÖS, TÖB-DER, BEM-SEN, KAM-SEN. За да защитим правата на трудещите се, ние не се поколебахме да платим тежката цена за това, че не си замълчахме пред това те да бъдат обричани на глад, бедност и безработица.

Ние сме част от голямото семейство на достойните хора, ние произхождаме от борческата традиция на хилядолетната борба на трудещите се, на угнетените. Това, което правим, това което искаме да направим са наследство от тази история…

Както казва известния литературовед и учител Факир Байкурт: „Учителят не се моли учителят не протяга ръка за милостиня, учителят не скланя глава, учителят дава урок!“

Източник: Списание „Фронт на Публичните Работници“(Kamu Emekçileri Cephesi), брой 4 от Октомври 2017г.


Бележки:

1- https://bg.wikipedia.org/wiki/Общо_споразумение_по_търговията_с_услуги

Те са водачи на Революционната борба

Краят на 1960-те и началото на 1970-те години са периодът на зараждането на Революционната борба в Турция. Зараждащата се революционна борба, намира своят пряк израз в създаването на 3 революционни организации, които приемат за свой основен принцип въоръжената борба. Те защитават тезата, че освобождението е възможно чрез Народна Война, чрез своите акции те се опитват да приложат на практика тази теза.. Тези организации са: Народно-Освободителна Партия-Фронт на Турция(на тур.ез. Türkiye Halk Kurtuluş Partisi-Cephesi); Народно-Освободителна Армия на Турция(на тур.ез. Türkiye Halk Kurtuluş Ordusu); Работническо-Селска Армия за Освобождение на Турция(на тур.ез. Türkiye İşçi-Köylü Kurtuluş Ordusu)… Или както са по-известни сред широката аудитория: THKP-C; THKO; TİKKO.

Прочетете повече „Те са водачи на Революционната борба“

1 Май 2018 в Истанбул: левицата разделена за поредна година

Тази година честванията на 1 Май в Истанбул, отново разделиха левицата. Докато реформистките синдикати и леви партии, както и някои други леви организации предпочетоха да „празнуват“ на изкуствения кей на брега на квартал „Малтепе“ разположен на азиатския(източния) бряг на Босфора, то синдикалисти и някои леви и прогресивни организации проведоха шествия към площад „Таксим“. Прочетете повече „1 Май 2018 в Истанбул: левицата разделена за поредна година“