Народите на Турция продължават да пишат история със завоеванията на Юнското Въстание-2 част

Реформистите се опитаха да омекотят въздействието на въстанието

След Народното Въстание реформистите започнаха да говорят за „Духът на протестите за Парка Гези“ при всеки удобен случай за това. Но всеки път показваха, че всъщност не са разбрали абсолютно нищо от Народното Въстание. След Народното Въстание народът се научи да бъде по-решителен в своите действия. Десетки хиляди завладяват улиците, точно както стана и на погребението на Беркин Елван[1], в което се включиха 3 милиона души. Реформистите пренебрегват факта, че по време на въстанието хиляди последваха революционерите. Те се опитват да създадат впечатлението, че сякаш революционерите са тотално изолирани от народа. Те изтъкват тази своя теза при всеки удобен повод.

Но истината е съвсем друга. Хиляди хора в парка „Гези“ изразиха своята ясна и категорична позиция срещу опитите на реформистите, опитващи се да наложат своята пацифистка линия и да вземат решения против волята на мнозинството. Младежи, които може би за пръв път в живота си говореха за политика, не позволиха на „старите пушки“ вещите по всяка тема реформисти, да кажат и дума. Същите реформисти се опитаха да ограничат въздействието на протестите. Но стотиците хиляди хора, които бяха изпълнили площад „Таксим“ не го напуснаха въпреки настойчивите опити на реформистите. Върху представителите на EMEP[2] които още в първите дни на въстанието отправяха призиви към хората да изпразнят площада, полетяха бутилки от минерална вода. Реформистите не бяха разбрали нищо от Народното Въстание. Съзнанието на народа бе на много по-високото ниво от тяхното. Но те бяха свикнали да налагат пацифиската си линия въпреки волята на народа.

Въпреки, че народът вече в продължение на година организира все по-смели и по-решителни протестни акции от преди, в цялото това време реформистите се опитваха всячески да пасифизират протестите. Те бяха с доста по-ниско класово съзнание в сравнение с народа. В първите дни на въстанието, двете основни синдикални конфедерации DİSK[3] и KESK[4] призоваха за обща стачка в цялата страна, също така те организираха и шествие в Истанбул. Малко след като започна шествието начело, на което беше председателя на DİSK, Каани Беко, полицията спря работниците. След кратък разговор с полицейските началници, синдикалистите прекратиха шествието и си тръгнаха. Каани Беко остави народа сам срещу полицията. Работниците дошли на шествието по призива на DİSK водиха улични престрелки с полицията до края на деня. След края на Юнското въстание, почти всяка събота хората отново идваха на „Таксим“. Бяха проведени акциите „Стоящият човек“(на тур.ез. Duran Adam), други пък оставяха карамфили на стъпалата при парка „Гези“. На събранията на инициативата „Солидарност Таксим“, КПТ[5] заяви, че ако тези акции и призиви за тяхното продължаване продължат ще се оттегли от инициативата. Нейните представители поискаха акциите да бъдат прекратени.

Общото искане на форумите организирани в различните квартали на Истанбул, бе те да се обединят под обща „шапка“. Но както представителите на реформистките леви партии и движения, в тези форуми така и секретариатът на инициативата „Солидарност Таксим“ бяха против това искане на хората, защото форумите вземаха решения да продължат борбата на всяка цена. Форумите организирани в различните части на Истанбул, бяха едно от завоеванията на Народното Въстание. Първоначално в тези форуми се включваха хиляди и дори десетки хиляди хора. Форумите в които реформистката левица наложи своето влияние вече не съществуват, а някои съществуват просто формално, и на практика не развиват никаква дейност. Във всички форуми народът настояваше протестите да продължат. Но реформистите постепенно пасифизираха недоволството на хората.

Генералния Секретар на DİSK Арзу Черкезоглу, Председателят на Турския лекарски съюз(на тур.ез. Türk Tabipler Birliği) Йоздемир Актан, членът на инициативата „Солидарност Таксим“, Мюджелля Япъджъ и председателвт на Дружеството за защита правата на човека(на тур.ез. İnsan Hakları Derneği-İHD) Йозтюрк Тюркдоган, се срещнаха с германския президент Йоаким Гаук и получиха „урок по демокрация“.

Това показва, че те са разбрали нищо нито от Народното въстание, нито от „духа на Парка Гези“. Хората изпълнили площад „Таксим“ бяха въстанали срещу империализма. А тази самозвана делегация отиде на срещата с германския президент Гаук, без да се допита до никого. Един от най-важните уроци на Народното въстание бяха форумите. Всички срещи бяха проведени на площадите, сред масите, всички решения бяха взети на форумите проведени на същите тези площади. Реформистките кръгове, които иначе при всеки удобен повод говорят за демокрация, не се държаха никак демократично. Много от решенията взети по време на протестите за „Гези“ и след това бяха взети именно от тази шепа организации, които изброихме горе. Десетките решения взети по време на срещите на инициативата „Солидарност Таксим“, не бяха приложени на практика. Това малцинство просто наложи своите решения въпреки волята на всички останали. Те проведоха още множество срещи като тази с германския президент. Възлагахз прекалено големи очаквания на срещите с представителите на ЕС, като също така те преекспонираха събитията.

Дневноят ред на инициативата Солидарнодт Таксим, бе коренно различен от техния. Въпреки, че всички участници в срещите на комитета бяха единодушни, че трябва да се проведат акции за Беркин Елван и въпреки, че това бе обсъждано многократно реформистката левица участва само в една две от тези акции и то с по няколко представители, а призивите по интернет те публикуваха в последния възможен момент.

Поради тази причина, те получиха остри критики в социалните мрежи, и до голяма степен изгубиха доверието на хората.

В първите дни на Народното въстание стотици хиляди се вслушваха в това което казваше инициативата „Солидарност Таксим“. Но вече много малко хора откликват на призивите на инициативата. Най-голяма заслуга в загубата на доверието на масите имат секретарията на „Солидарност Таксим“ и реформистката левица. В едно свое интервю председателвт на реформистката Партия Свобода и Демокрация(на тур.ез. Özgürlük ve Dayanışma Partisi-ÖDP) Алпер Таш, каза, че започналото с протестите в парка „Гези“ Nародно въстание е било възможно благодарение на примирието между ПКК и държавата. Ето и конкретния цитат от това интервю.

Всички знаем, че мирният процес и примирието изиграха важна роля в процеса довел до избухването на протестите в парка „Гези“. Ако бяха продължили да загиват войници в сраженията, чисто психологически това щеше да попречи на хората да продължат протестите. Това означава, че спадането на напрежението по Кюрдския въпрос, отвори пътя за това, хората в западната част на страната, да се разбунтуват за своите искания, за своите права и свободи. „

По всичко личи, че ÖDP не са разбрали как и защо започна това въстание. Поради тази причина беше неизбежно те да водят „борба за демокрация“ индексирана към „мирния процес“. Ние NE видяхме те да са организирали в последно време кампания, която да повлияе на дневния ред в страната. Те забравиха как се натрупа народния гняв, но освен всичко друго те се опитаха да накарат и останалите да забравят този процес. Ето защо ние не можахме да видим нито една инициатива поета от ÖDP. Те се активизираха едва покрай кампанията за общинските избори.

Тези които гледат от високо народа, не могат да развиват борбата не могат да продължат народното въстание!

Председателят на ÖDP Алпер Таш в едно телевизионно предаване посветено на Юнското народно въстание, заяви следното“

Първоначално това бяха протести на белите якички живеещи в центровете на градовете,

по-късно обаче към тях се присъединиха и хората от простолюдието.“

Първо; реформистката левица, която живее в свой си собствен измислен свят, изолиран от „злободневните“ проблеми на народа, която нарича същият този народ „простолюдие“ не може да разбере що е то Народно Въстание.

Второ; народното въстание не се ограничи само с парка „Гези“. В 80 области на страната, народът излезе по площадите въпреки полицейския терор. Млади и стари, жени и мъже, целия народ се включи във въстанието.

Достатъчно е само да погледнем от какви семейства произхождат мъчениците даде по време на въстанието, за да разберем, че тезата за „белите якички“ е напълно несъстоятелна.

Да действително и представители на тази прослойка участваха в протестите, но по-важното при тях, е че те за първи път в живота си участваха в протестна акция. Погребението на Беркин Елван отново показа, че основната движеща сила на въстанието е трудовия народ.

Въстанието по никакъв начин не може да бъде затворена в тесните рамки на статуквото, нито чрез избори, нито чрез призиви за диалог, помирение и. т. н., защото това беше борбата на народа, който има остри и дълбоки противоречия с капиталистическото статукво.

Поради тази причина, това което обсъждат през последната една година всички, не са нито „белите якички“ нито дребно-буржоазните интелектуалци, нито пък политиките на реформистката левица, а съпротивата на народните маси.

Духът на „Гези“ е духът на съпротивата и съпротивата продължава в квартали като „Окмейдану“, „Гаази“, „Чаян“, „Армутлу“, „Гюлсую“, „Саръгаази“ и във всички квартали, в които революционерите са организирана сила заедно с народа.

Реформистите се опитаха да употребят «Гези» за предизборните си цели, да го затворят в рамките на статуквото

Реформистката левица тръгна към кампанията на местните избори с големи надежди. Многократно те обсъждаха „Ще се пренесе ли духът на «Гези» на месните избори?“ Организираха не едно и две събрания, и конференции на тази тема. Представителите на реформистките левица в лицето на партиите EMEP, BDP, ÖDP, ESP, HDK, SDP, DİP, SYKP и движение „Народни Домове“ се събраха на конгрес на за обсъдят тази тема. Всички те с дружни усилия започнаха да търсят начини да канализират народното недоволство в изборните урни. Ние до ден днешен не сме ставали свидетели всички тези партии и организации да влагат толкова много усилия и енергия за нещо друго освен изборите. Те не предприеха нищо за да бъдат изпълнени основните искания на Народното въстание. Революционерите бяха тези, които започнаха да следят съдебните дела срещу убийците на мъчениците на въстанието. те водиха и продължават да водят борба за справедливост.

Републиканската Народна Партия(на тур.ез. Cumhuriyet Halk Partisi-CHP) също използва мъчениците на въстанието в предизборни си митинги. Не направи нищо за да бъде потърсена сметка за мъчениците, вместо това тя призова народа да гласува за РНП. РНП не можа да организира опозицията, а и тя по принцип е неспособна на това. Направиха всичко по силите си за да съберат гласовете на въстаналия народ на местните избори проведени на 30 Март 2014 година. Но никоя партия не успя да употреби народното въстание за своите користни цели. РНП която беше убедена, че ще спечели кметското място в Истанбул, след обявяването на резултати претърпя голямо разочарование.

Въпреки „острата“ си риторика опортюнистката левица също беше доста далеч от нивото на класовото съзнание на народа. Миналата година видяхме, че народът се научи да бъде решителен и смел в своите действия, хората разрушиха стената на страха. В същото време организациите лансиращи себе си като „революционни“ останаха доста назад по отношение на активността си по време въстанието. Те насочиха всички свои усилия в посока на кампанията за местните избори. В последната година те не се включиха в нито едно от събранията, на които бяха обсъждани нови общи протестни акции, нито пък се поинтересуваха от делата срещу убийците на мъчениците на въстанието. Те бяха заети с други очевидно „по-важни“ за тях дела. Но дори и в редките случаи, в които все пак участваха в общи протести, те показваха, колко отдалечени са от борбата всъщност. На 10 февруари 2014 година Платформата за Борба срещу Изолацията в Затворите(на тур.ез. Tecrite Karşı Mücadele Platformu) щеше да проведе 24-часова седяща стачка пред Министерството на Правосъдието. Полицията нападна акцията имаше и няколко задържани. Въпреки това, акцията продължи, но опортюнистите постоянно негодуваха казвайки „Вече изминаха 4 часа, но заради вас сега ще трябва да стоим тук цял един ден.“ През цялото време те обсъждаха само това-колко време щели да стоят тук.

Те показаха своята отдалеченост и с думите „Искате хората да попаднат заради вас в ареста ли?“. В същото време техните семейства бяха доста по-смели в действията си спориха дълго време с полицията изразявайки бурно протеста си срещу полицейското насилие спрямо протестиращите. По време на Юнското въстание народът правеше барикади с телата си за да спре водните оръдия, дори имаше хора, които лягаха пред тях. Във въстанието участваха и млади и стари за да потърсят сметка от народните врагове. А родните ни опортюнисти все още си мислят, че могат да извоюват нещо без да поемат никакви рискове в борбата.

Източник: Списание Bağımsızlık, Demokrasi, Sosyalizm için Yürüyüş(„Поход за Независимост, Демокрация и Социализъм“), брой 420 от 8 Юни 2014г.

Бележки:

1- Сутринта на 16 Юни 2013г. 14-годишният тогава, Беркин излиза от дома си в истанбулския квартал „Окмейданъ“, за да купи хляб за закуска. Малко по-късно той е улучен с газова граната в главата от полицаи от отряда за борба с безредиците, които по това време дежурят на едно от възловите места в квартала. Вследствие на удара Беркин, получава тежка черепно-мозъчна травма и изпада в кома, в която остана в продължение на 269 дни. Докато бе в болницата той посрещна своя 15-тия си рожден ден. На 11 Март 2014 година, сърцето на Беркин спря за винаги. В продължение на 269 дни тялото му бавно се топеше за да достигне до 16 килограма. През това време членовете на Народен Фронт организираха десетки демонстрации и протести из цяла Турция, с искане полицаите простреляли Беркин да бъдат осъдени. Властта отказа да направи това, и нападаше всеки протест с изключителна жестокост. Борбата за справедливост на семейството на Беркин и неговите другари все още продължава.

2- „Партия на Труда“(на тур.ез. Emeğin Partisi) е реформистка лява партия, основана през 1996 година от различни леви и прогресивни дейци. Води началото си от движението оформило се около вестник Halkın Kurtuluşu(Освобождението на Народа) издаван от средата на 1970-те години от фашисткия преврат от 12 Септември 1980г.

3-DİSK Конфедерация на революционните работнически синдикати в Турция. Синдикална конфедерация създадена през 1967 година, през 1960-те и 1970-те години в нея силно влияние имат революционерите и поради тази причина конфедерацията играе основна роля в стачното движение на работниците в този период. След идването на фашистката 12-Септемврийска хунта от 1980 синдикатът е забранен и неговите ръководители, както и видни дейци на синдикатите влизащи в състава на конфедерацията са хвърлени в затвора. През втората половина на 1980-те и до към края на 1990-те години революционерите успяват макар и в по-ограничен мащаб да запазят своето влияние в местните организации на синдиката, но след 1997-1998 година конфедерацията се превръща в една реформистка, бюрократична структура, която както се вижда и от този случай е много далеч от това да се бори за правата на трудещите се в Турция.

4-Конфедерация на Синдикатите на Държавните Служители, масова синдикална организация, основана през 1995 година, тя е резултат от след безкомпромисната борба на държавните служители в Турция от на края на 1980-те и началото на 1990-те години. Днес под влияние на реформизма и опортюнизма конфедерацията е приведена в състояние на невъзможност да защити правата на държавните служители в страната.

5-Парламентаристка лява партия, основана в началото на 1990-те години като Партия „Социалистическа власт“(на тур.ез. Sosyalist İktidar Partisi) от Кемал Окуян и негови другари, на свой конгрес през 2001 година приема името Комунистическа Партия на Турция. През 2014 година между лидерите на различните крила в партията започват дискусии относно участието на партията в протестите за парка „Гези“ едно от тези криза се отделя през лятото на същата година. Така се появяват две нови партии Комунистическа Партия(Komünist Parti) и Народна Комунистическа Партия на Турция(Halkın Türkiye Komünist Partisi-HTKP). През лятото на 2015 година пък нова формация обвява своето отцепване от HTKP, под името Комунистическо Движение на Турция(Türkiye Komünist Hareketi). В началото на тази година кадрите на HTKP започнаха процес по създаване на Работническа Партия на Турция, като така за пореден път си присвоиха чуждо име, а именно това на създадената през 1961 едноименна партия, която макар своите идеологически недостатъци без съмнение играе голяма роля в развитието на лявото движение в Турция през 1960-те години. Отново през тази година пък Komünist Parti успя да си възвърне името TKP. Тук е редно да отбележим, че автентичната Комунистическа Партия на Турция е създадена през септември 1920 година от турския комунист Мустафа Супхи и Неговите другари, които само няколко месеца са убити от Кемалисткото правителство в Анкара.

Advertisements