Вече повече от година работничка от Истанбул се бори срещу несправедливото си уволнение

Няма да умра разлагайки се, а борейки си до последно!“

Работничката Тюркян Албайрак, която то 3 септември 2018 година се бори за своето работно място, разказва за своята борба през изминалата една година от началото на своя протест.

Моят втори протест, за труд, хляб и достойнство навърши една година. Когато започвах протеста аз нямах никаква представа, колко дълго ще продължи, и какво ще преживея през това време. Моята работа бе моето достойнство, и моята най-важна задача бе да защитя достойнството си. Казах си, ако не се боря ще изгния, ще се разложа. Да склоня глава пред злодея, означаваше да се предам, да капитулирам, а капитулацията започнеше ли веднъж нямаше край.

Бях изхвърлена от работното си място, напълно противозаконно за 3-ти път от властта на ПСР. Когато ме изхвърлиха от работа бях на 54 години, и оставаше само година и шест месеца до пенсионирането ми. Аз извоювах работното си място в районната здравна инспекция в Саръйер, Истанбул, след месеци на протест и борба. През 2010 година аз бях изхвърлена от работа от държавната болница в кв. „Пашабахче“, заради това че бях станала член на синдикат. В продължение на 118 дни, ден и нощ протестирах в двора на болницата, далеч от дома си, като последните 7 дни от протеста ми беше под формата на гладна стачка. Така аз извоюва своето ново работно място. Своята ненавист към една работничка извоювала работното си място чрез борбата си, властта на ПСР не беше забравила, и при първа възможност тя ме изхвърли от работа. За хилядите работници, които бяха изхвърлени от работните си места, след опита за преврат от 15 Юли, на т.нар. „Гюленисти“, аз бях жив пример за това, че борейки се можем да извоюваме работните си места обратно. Обричайки ме на глад, бедност и дегенерация властта беше взела своето отмъщение. Започнах да размишлявам, в сравнение с преди 9 години, сега аз бях по-възрастна и болна, в страната фашизмът вече не прикриваше истинското си лице, и не спазваше дори своите собствени закони. Всеки излязъл на улицата, всеки надигнал глас срещу властта, беше хвърлян в затвора. Обществените организации, партиите, синдикатите замълчавайки пред всичко случващо се, съчиняваха теории за това, колко лошо нещо е класовата борба. По онова време, една университетска преподавателка на име Нурийе Гюлмен[1], под носа на властта, в самия център на Анкара, на бул. „Юксел“, излезе и каза „искам работното си място обратно“. Тя беше многократно задържана, изтезавана, хвърлиха я в затвора, тя проведе гладна стачка, с която накара целият свят да обърне внимание на случващото се в Турция. Тя показваше на народа и го учеше, че може да се бори срещу фашизма, дори и в тези трудни времена. Пак по същото време, десетки хора на бул. „Юксел“ в Анкара, млади и стари се бореха срещу тиранията, в Истанбул учителката Назифе Онай, на площада в район Бакъркьой учителките Селви Полат и Нурсел Танръверди, в град Дюздже архитектката Алев Шаахин, в град Бодрум учителят Енгин Караташ, протестираха срещу чистките на властта спрямо прогресивните държавни служители. Огънят запален от Нурийе Гюлмен се превръщаше в барикада срещу тиранията и подтисничеството. Най-важният фактор, който повлия на решението ми да започна да протестирам, бяха думите на Нурийе Гюлмен в съда. Докато беше в затвора и провеждаше гладна стачка, по време на едно от съдебните заседания по делото срещу нея, тя каза: „Аз бях повлияна от борбата на Тюркян Албайрак“. „Жената, която с борбата си разтърси света, се е повлияла от моята борба. Но тогава, аз къде съм в цялата тази картина?“. Така аз взех решение да започна своя протест.

От месец септември 2018 година, когато започнах своя протест, до месец март 2019 година, аз всеки ден провеждах моята акция в парка „На загиналите учители“, разположен непосредствено до околийската управа на район „Саръйер“. При всяка моя акция в парка, аз бях задържана от полицията и подлагана на мъчения. Докато продължаваше моят протест, аз се включих и в протеста на учителките Селви Полат и Нурсел Танръверди на площада в район Бакъркьой. 4 пъти аз излизах вместо тях на площада, докато те бяха в затвора. И четирите пъти аз бях задържана от полицията, и освобождавана от съда под мярка подписка и със забрана да се приближавам до площада в Бакъркьой на повече от 200 метра.

През декември 2018 година, когато участниците в протеста на бул. „Юксел“, в Анкара бяха арестувани от полицията, в продължение на 8 дни аз излизах на булеварда вместо тях. Аз пренесох моя протест на местата, където протестираха и други работници като мен. Едно от тези места бе протестът на работниците от козметичния завод FLORMAR[2].

Един ден от седмицата, аз бях заедно с работниците от козметичния завод, разположен на около 100 километра от центъра на Истанбул. Аз проведох и протестна акция пред централата на строителната компания Kolin, която бе основният изпълнител на проекта за третото летище в Истанбул. В средата на септември миналата година, работниците там протестираха заради нечовешките условия на труд, като много от тях бяха арестувани и хвърлени в затвора. 1 ден в месеца аз протестирах в парка Челик Гюлерсой, разположен близо до дома ми в кв. „Буюк дере“.

Аз работих и сред масите, агитирах хората в моя квартал, в кв. „Ферахевлер“ където бе работното ми място, в кв. „Буюк дере“, в кв. „Пънар“ и кв. „Даевлери“. Раздавах листовки и други материали, провеждах разговори с хората и им разказвах за моята протестна акция.

В края на месец Март 2019 година, съпругът ми се разболя и известно време лекарите, не можаха да поставят точна диагноза. През този период аз продължих протеста си, винаги когато намирах време за това, но когато заради заболяването си той не стана по-трудно подвижен аз не временно прекратих протеста. Съпругът ми се беше разболял от рак на белите дробове, и заради това беше прикован към леглото. Като човек мое задължение бе да се боря за работното си място, но също така мое задължение бе и да се грижа за съпруга си. Известно време аз не можеш да направя изявление във връзка с протеста си. Прекратяването на акцията само щеше да зарадва врага. Но ако продължах протеста, тогава кой щеше да се грижи за съпруга ми? Когато му поставиха диагноза, и започна лечението му, аз си помислих, че ще мога да изпълнявам и двете задължения. Можеше веднъж в седмицата да провеждам акцията си, имахме роднини и приятели които през това време щяха да се грижат за съпруга ми. Съпругът ми не искаше аз да се отделям от него. Аз бях и ръце и крака за своя съпруг. Знаете има неща, които са много лични неща и човек, не може да се довери на никого другиго, освен на най-близките си. Животът и на двама ни вече се беше коренно променил. Дните ни минаваха между болницата – линейката и дома ни. Бях забравила какво мисля, какво трябва да правя. Но трябваше да взема решение. „Или щях да се предам пред трудните условия в които бях поставена, и щях да зарадвам врага, или щях да бъда за пример на зажаднелия за справедливост народ, като продължа да се боря въпреки трудностите, с които се сблъсквах.“

Невъзможността да продължа протеста си, ме бе накарало да изпадна в отчаяние, нямах цел в живота си. Усещах голяма празнина в себе си, когато реших отново да изляза на площада да протестирам, от плещите ми слезе голям товар. Когато излязох отново да протестирам, си казах „Ето това означава да живееш“. Да бъдеш човек означава да се бориш, да се предаваш пред трудностите, не приляга на един борбен човек.“

От месец май насам, провеждам моята протеста акция, веднъж седмично, всеки петък. Отново бивам задържана и измъчвана. През цялото това време до сега, моята ненавист, срещу класовите врагове се увеличи. Усещам, че съм по-силна и борбена сега.

Докато се борех през тази една година, при трудови злополуки загиваше най-малко по 1 работник на ден. Докато аз се борех за работното си място, имаше бащи които се самоубиваха заради това, че не могат да платят наема на семейния дом. Докато аз протестирах най-малко 10-ма работници се самозапалиха пред работните си места. Докато аз протестираха, десетки държавни служители изхвърлени от работа в хода на чистките на властта, загинаха поради онкологични заболявания. Докато аз се борех, при наводнения загинаха 10-ма души. Докато аз се борех, най-малко 10 работнически протеста из цяла Турция, бяха предадени от синдикалистите. Докато аз се борех десетки жени бяха убити от своите съпрузи или близки. Докато се борех, младежи загинаха заради наркотици. Докато аз се борех, хора наричащи себе си правозащитници, прогресивни, комунисти, се прегръщаха и ръкостискаха с полицай от отряда за специални операции изхвърлен от работа в хода на чистките на властта. Докато аз се борех съпругата на президента Емине Ердоган си купи дамска чанта за 40 000 долара. Докато аз с борех, докато работниците бяха изхвърляни от работа, докато се самоубиваха, докато се самозапалваха, докато загиваха при трудови злополуки Конфедерацията на Синдикатите на Държавните Служители(KESK) и Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати(DİSK), които иначе се представят за авангард на работническата класа, дори не публикуваха протестни декларации, а само наблюдаваха от страни как хората умираха, не организираха протести. Тези синдикалисти зад закрити врата провеждаха тайни договорки с представители на властта и буржоазните партии, нанасяха побои на своите членове, изключваха ги от членство от синдикатите които някога трудещите се съградиха с цената на жертви, на лишения, на своята кръв и пот.

Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати(DİSK), която в името си съдържа думата „прогресивна“, която е основана с цената на жертвите дадени от работническата класа, не се застъпи по никакъв начин за работниците борещи се за правата си из цяла Турция.

Синдикатите, обществените организации, вместо да бъдат авангард на народа, вместо да го поведат на борба, те се предадоха. Аз с протест, показах какъв трябва да бъде един работнически синдикат. Независимо от условията в които сме поставени, без значение от трудностите, с които се сблъскваме не трябва да преставаме да се борим, това се опитах аз да покажа на народа жадуващ за справедливост.

Няма да се предавам пред трудностите и ще продължа да се боря за работното си място, без значение от условията в които съм поставена. Няма да умра разлагайки се, а борейки си до последно!

Източник: вестник İşçi Hareketi(Работническо Движение), брой 15, септември 2019 г.