Два дни в които бе писана история: 15-16 Юни 1970

Шествието на работниците разрушило барикадите пред работническото движение в Турция

В Турция, периодът след 1960-та година, е белязан от бързо разрастване на борбите на работниците, селяните и студентството. Появата на една нова и борческа маса от работници, чието класово съзнание се повишаваше от уроците извлечени от борбите водени на различните работни места из страната, доведе след себе си и увеличаването на разпростирането на работническите протести.

Приемането на закона за синдикатите и закона за колективните трудови договори и локаута[1] на 24 Юли 1963 година, довежда до значително оживление в организирането и сдружаването на работниците. Според приетия закон за синдикатите, се даваше улеснение на синдикатите да се организират на базата на всяко едно предприятие. Това ще рече, че дори един единствен синдикат да организира всички работници в едно предприятие, поради липсата на определен праг от необходим брой членове за определянето на този синдикат като представител на всички работници в даден бранш, този синдикат може самостоятелно да води преговори със всички работодатели в дадения сектор за сключването на колективни трудови договори, като единствен представител на работниците.

Най-яркият признак за това ново състояние на работническото движение в страната, е бързото увеличаване на броя на синдикатите. В някои предприятия собствениците учредяваха синдикати, които са под техен контрол и де факто защитават техните интереси, но на много други места се създават борчески синдикати, които се водят в действията си от интересите на работниците. Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати(на тур.ез. Devrimci İşçi Sendikaları Konfederasyonu – DİSK), основана на 13 Февруари 1967 година, за много кратък период от време се превръща в притегателен център за работническата класа, която по това време напълно е изгубила вяра и надежда, че про-Американската синдикална конфедерация Türk-İŞ може да промени каквото и да било.

Властта на капитала, с цел да спре възхода на DİSK, започва да обсъжда приемането на изменения в закона за синдикатите и закона на локаута, според което: „за да могат синдикатите да развиват дейност на територията на цяла Турция, поне една трета от работниците в даден сектор, които плащат осигуровки трябва да членуват в синдиката.“ На практика промените в тези закони, за които тогавашният министър на труда – Сейфи Йозтюрк от Партията на Справедливостта(AP)[2], казва: „Това вече ще погребе DİSK!“, целят да се сложи край на преминаването на работници от редовете на казионната конфедерация Türk-İŞ, към борческата тогава Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати. Внесените от правителството на Партията на Справедливостта, за гласуване в парламента изменения в двата закона, биват приети с подкрепата на основната опозиционна партия Републиканската Народна Партия(CHP). След като на 11 Юни 1970 година,тогавашният президент Джевдет Сунай одобрява поправките, проекто-законът влиза в сила същият ден.

Срещу тази атака против техните права работниците казаха: „На борба!“. Вече „низините“ говореха. Решенията взети от работниците, във фабриките, на 14 Юни се превърнаха в решение на Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати, засягащо всички нейни членове. Но истинският подпис стоящ под решението за това работниците да излязат от предприятията и да тръгнат на шествия по улиците, не е на висшето ръководството на конфедерацията, а на самите работници. Именно това е един от отличителните белези на събитията от 15-16 Юни 1970, които ги прави уникални сами по себе си в историята на работническото движение в Турция. Въпреки, че ръководството на казионната Türk-İŞ, подкрепя атаките срещу DİSK, поради факта, че решението за протестите е взето от работниците в предприятията, работници членове на Türk-İŞ също се включват в тях.

По време на едно от събранията преди протестите работнически представител член DİSK на в един от заводите за металолеене, на компанията Türk Demir Döküm, в които работят 1500 души, казва на работниците следното:

„Тъй като революционните синдикати, не биват управлявани от тяхната членска маса – работниците, това решение бива вземано от работниците. Братя, тук ние трябва да вземем решението. Ние като работници от металолеарните заводи взехме решение и се заклеваме да се придържаме към него до край.“

В друг завод, работниците от компания Otosan казваха следното:

„Приятели, днес ние, 600 работници сме готови да умрем за да не бъде приет този закон, готови сме да се борим срещу него, приятели войната започна.“

На 15 Юни, работниците от почти всички големи предприятия в и около Истанбул и промишления град Измит(на около 100 км, източно от Истанбул), спират работа и започват да шестват по улиците на двата града. През първият ден на протестите, работниците, чиято обща численост достигна около 70 хиляди души, започват да напредват към Истанбул от 3 посоки, а към Измит, от 2 посоки. Въпреки, че от време на време полицията се опитва да спре шествията задържайки някои от работниците, шестващите труженици успяват да измъкнат своите другари от ръцете на полицаите и да продължат протестите си.

На следващият ден, броят на работниците участващи в протестите достига 150 хиляди души. Изпадналата в паника олигархия, при вида на тези невиждани до тогава масови работнически протести, с цел да спре работниците, заедно с полицията изпраща и армейски подразделения. Барикадите издигнати от армията и полицията, биват разрушени една по една от работниците. В следствие на стрелбата открита от войниците и полицаите по работниците, загиват трима работници: Абдуррахман Бозкурт, Мустафа Байкам и Яшар Йълдъръм, а стотици други работници биват ранени. При така избухналите мощни протести, обзетите от паника и страх ръководители на Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати, чрез вестниците и радиото, отправят призив към работниците незабавно да прекратят протестите си.

В предните редици на протестите, рамо до рамо с работниците, както винаги са членовете и симпатизантите на Революционна Младеж(Dev-Genç). Ръководителите на DİSK обявявайки, че членовете на Революционна Младеж са провокатори, призовават работниците да не се водят по тях в действията си, и да не нарушават обществения ред. Изпадналите в безпомощност господстващи класи в Турция, под натиска на големите протести и съпротивата на работниците, биват принудени да отстъпят и изтеглят проекто-закона предвиждащ изменения в закона за синдикатите и закона за локаута. Така победата бе на трудещите се.

През цялото време на протестите, редом до работниците беше Революционна Младеж(Dev-Genç), заедно с тях те се бориха, бяха в арестите, заедно се съпротивляваха срещу армията и полицията.

Как бяха организирани протестите от 15-16 Юни 1970 година?

В предприятията фабриките, и цеховете в които имаше работници които членуваха в синдикати, и такива които не членуваха, имаше работници – водачи които бяха приели присърце идеологията на работническата класа, и се ръководеха в действията си от политиките на революционерите.

-Водени от политиките на революционерите, работниците бяха основали комитети на работните места и работнически съвети, в които всички работници имаха право да изкажат своето мнение, вземаха заедно решения и ги прилагаха на практика. Тези организационни форми се бяха напълно откъснали от рамките на капиталистическото статукво и представляваха легитимни низови организации на работниците.

– По този начин, по време на събитията от 15-16 Юни 1970 в протестите, заедно с работниците взеха участие хора от почти всички слоеве на обществото. Така бе създаден един много добър пример за съпротива, който бе започнат от работници както такива които членуват в синдикати, така и не членуващи в никакви организации. В тази съпротива държавни служители, селяни, студенти, ученици, жители на бедните квартали бяха обединени. Въпреки позициите на ръководството на Конфедерацията на Прогресивните Работнически Синдикати(DİSK), за класово сътрудничество и помиряване на страните в конфликта, работниците и всички хора които бяха редом до тях в борбата им, се бориха до последно и самоотвержено.

Условията довели до протестите от 15-16 Юни 1970 днес са налице отново, и то повече от всякога

Причината за това, че днес в предприятията, цеховете и фабриките, няма изградени низови организации, които да се ръководят в своите действия от политиките на революционното движение. Допълнение към тази картина са и пасивните действия на синдикатите. А също така и „протестърското“ разбиране за „борба“, което е далеч от това да докара нещата до положителен резултат за работниците, и свежда всичко до прочитане на протестни декларации в залите и пред офисите на синдикатите. Това поведение на синдикалните ръководства насърчава работниците да остават без адекватен отговор срещу атаките насочени против техните права. Днес голяма част от левицата и синдикалните бюрократи непрекъснато повтарят, че е необходимо да се работи за единството на работниците и за „духа“ на събитията от 15-16 Юни 1970. Но те не правят никакви усилия за да създадат необходимите за това организационни структури. Прилаганото днес под името „съвременен синдикализъм“ реформистко разбиране за синдикализъм, което работи за класово сътрудничество и помирение между работниците и експлоататорите, трябва да бъде изоставено, като на практика трябва да бъде приложено разбирането за революционен, класов синдикализъм.

Революционни Работници!

Днес работническата класа е изправена лице в лице, с едни от най-мащабните атаки насочени срещу нейните права, в цялата своя история. Едно по едно, извоюваните до сега права на работниците биват отнемани, Синдикат, който няма право да организира и провежда стачки, не е никакъв синдикат. Правото на стачка, на държавните служители беше отнето. Правата на синдикатите, в някои сфери биват отнемани едно след друго. Забраната, синдикатът на работниците от самолетната индустрия, авиолиниите и летищата, да провежда стачки беше одобрена с указ на президента. Работниците протестирали срещу забраната за провеждане на стачки бяха изхвърлени от работа. Властта на ПСР, иска да отнеме и добавката към заплатите за клас прослужено време.

Със заробващите закони, включени в така наречената „национал стратегия за преодоляване на безработицата“, работниците биват превръщани в роби. Искат на напълно да унищожат правата на работниците за свободно синдикално сдружаване.

Системата на фирмите под-изпълнители, доминирана във всички сфери на трудовия живот. Всеки ден в Турция, най-малко по 3-ма работници загиват при убийства на работното място(трудови инциденти). Турция е на първо място сред страните на Европейския континент по брой на убийствата на работното място, и на второ място по този показател в света. Това е така, защото за капиталистите е по-изгодно да заплатят обезщетението, което се полага на близките на загиналите работници и на тези, които все пак оцеляват, от колкото да вземат всички предпазни мерки на работните места за да осигурят здравословни и безопасни условия на работа. Картината се допълва и от факта, че няма организирани работници, които да оказват натиск на капиталистите за да вземат тези мерки.

Не трябва да забравяме, че най-мащабните атаки срещу работническата класа, не могат да бъдат отблъснати, като синдикалните бюрократи провеждат срещи с властта и представителите на олигархията, и искат от тях „благоволение“ „разрешение“ и като се помиряват с капиталистическото статукво.

Трябва да си извлечем поуки от събитията на 15-16 Юни 1970 година. В наши дни когато работниците искат да бъдат оставени без право на свободно сдружаване, когато властта на ПСР увеличавайки експлоатацията се опитва да създаде робски пазари, чрез националната стратегия за преодоляване на безработицата, и иска да отнеме добавката за клас прослужено време, задача на нас революционните работници, е да прибавим нови славни страници към историята на борбите на работническата класа. Пътят за създаването на тези нови примери за борба и съпротива минава през създаването на работнически комитети, работнически съвети и работнически фронтове. Работническата класа, чрез революционните политики, и правилно водачество, ще създаде нови борчески традиции, и ще заеме своето достойно място в борбата за социализъм. Наследството на 15-16 Юни 1970 ни казва да направим това.


Източник: списание Поход за Независимост, Демокрация и Социализъм(Bağızımsızlık, Demokrasi ve Sosyalizm için Yürüyüş), брой 320, от 10 Юни 2012 година, стр. 21-22.


Бележки:

1- Какво е локаут, може да прочетете малко повече на този адрес: https://ru.wikipedia.org/wiki/Локаут (на руски език)

2-Буржоазна, про-американска партия, съчетаваща национализма и консерваторството с неолиберализма, съществува от 1961 до 1980. След преврата от 12 Септември 1980 е забранена и разпусната. Продължителка е на политическата традиция на про-американската Демократическа партия на Аднан Мендерес и Джелял Баяр, с чието управление започва процеса по превръщане на Турция в нео-колониялна страна зависима от Американския империализъм).