Писмо на адвокат Ебру Тимтик до неин доверител

Скъпи мой доверителю,

Как си – как сте? От все сърце бих желала да мога да отговоря на писмата на всички, които ми пишат. Но не мога, за това се задоволявам само с изпращането на поздрави, моля да ме извините за това.

Аз бих желала, всички които искат справедливост, да покажат своята подкрепа за нашата гладна стачка. Прав си, такава една подкрепа много ще ни зарадва. Работниците, пенсионерите, безработните, могат да подкрепят тази съпротива срещу несправедливостта в производствения процес. Тези, които са станали жертви на несправедливостта на съдилищата, могат да видят тази съпротива е и за тях. А и без това, гладната ни стачка, не е само за нашия живот, който сега е колкото на пойна птица.

Поискал си да разкажа за себе си.

Моята история, е история на несправедливостите които съм преживяла. Загубих баща си, когато бях на 7 години. Сестрите ми бяха на по 5-3 и 6 месеца. Майка ми беше само на 22 години. Дотогава аз живеех в охолство. Но после се преместихме в град Елязъг(източна Турция / северен Кюрдистан), и започнаха дните в които се опитвахме да преживяваме с вдовишката пенсия на майка ми и надбавките за сираци.

Аз и сестрите ми питахме майка ми, „Мамо ние бедни ли сме, или сме богати?“, а майка ни отговаряше: „Ние сме в средно положение дъще, защо да сме бедни. Има такива, които са в по-лошо положение от нас.“, посочвайки ни хората в квартала които бяха в затруднено положение. Ние „все пак имаме пенсия, надбавки.“ „А има такива които са безработни, инвалиди.“ Но нямаше как човек да не забележи децата в квартала, които бяха принудени да работят, най-различните видове сандали на децата в училище, различното отношение на учителите към всяко едно дете, и разликите в трапезата на всяко семейство.

Всичко което е развито като качества, всичко добро, хубаво, морално е заслуга на майка ми.

Майка ми беше жена на 22 години, завършила начално училище. Животът ѝ премина първо на село, после в град Елязъ, а накрая в Истанбул. Но тъй като тя през повечето време или е била бременна или заета с отглеждането на децата си, нямаше време да излиза и да се разхожда по улиците. Когато на 22 години съпругът ѝ умира, тя отказва да сключи нов брак. Тя се отдава на грижите за своите деца. След като ние със сестрите ми поотраснахме малко, тя започна да работи в циментовия завод. Тя работеше там, докато заводът все още беше собственост на държавата. Всички ние видяхме корупцията с очите си. Видяхме как бюрократите и всички останали изедници заедно експлоатираха и унищожаваха завода. Видяхме, как други двама души, които работеха същата работа като майка ми, вземаха 2 пъти по-голямо заплащане от нея, така ние разбрахме какво означава неравенство в заплащането на труда. Това беше така, защото те бяха наети на щат, а майка ми работеше на временен трудов договор. Тя беше принудена да се съгласява да получава минимална заплата. Когато директорът на завода я унижи, тя без да се поколебае напусна работа. Започна да работи като чистачка по домовете, разбира се и ние я последвахме в това начинание. Първата работа, която аз работих срещу заплащане беше именно почистване по домовете. После по време на ваканциите, аз ходех в Истанбул и работех като шивачка в различни предприятия. Опитах се да работя като дистрибутор на различни продукти, но тази работа определено не беше за мен.

Докато бях студентка работих в радио. Работих като радио и телевизионна водеща, както и в сферата на маркетинга. Правех баници и други видове закуски в къщи и ги продавах в различни кафенета. По едно време бяхме отворили малък ресторант в град Елязъ, където продавахме домашно приготвени ястия.

Никога не съм искала да ставам адвокат. Случайното ми запознанство с господин Селчук Козагачлъ[1], разказите за хората изгорени живи и ранени по време на клането в затворите от 19 Декември, ми показаха че тази професия може да се практикува и по един съвсем друг начин. Така аз реших да запиша право в университета.

Докато още бях студентка, аз отидох в бедните домове, на моите земляци, които се опитваха да създадат един нов живот, далече от своите села, които бяха опожарени през 1990-те години, и техните жители бяха изселени от там. Техните деца бяха обречени да бъдат едно изгубено поколение. Какво щяха да работят в града жените и мъжете, които не знаеха друг вид работа освен земеделие и животновъдство? Няма нужда да продължавам вие сами можете да се досетите, какво биха могли да правят те.

Техните страдания, тяхното угнетение спомогнаха за това, у мен да се развие класово и историческо съзнание. Отидох в Истанбул и започнах да работя като адвокат в Правно Бюро на Народа[2]. Бях сред ръководителите на Сдружението на Прогресивните Юристи[3]. Аз винаги съм била адвокат на трудещите се, на всички които искаха да използват демократичните си права, на студентите и учениците, на патриотите и революционерите.

Моята лична история е изпълнена с несправедливости. Изпълнена е с бунта на майките и съпругите на моите доверители, срещу несправедливите присъди наложени им от съдилищата. Изпълнена е с празнотата на това, че не можах да дадат достатъчно добри отговори на онези, които ме гледаха с погледи изпълнени с надежда и очаквания.

Аз поисках разрешение от майка ми. „Бях ти обещала да те избавя от това да плащаш наем за жилище. Но при моя метод на работа, е невъзможно аз да спестя пари. Но ако искаш, ще направя всичко възможно за да изпълня обещанията си.“

Казах ѝ, има майки които са неотлъчно до децата си, все загрижени за тях. Майки ми даде благословията си и ми каза: „Аз съм сигурна, че вие правите това което е най-правилно.“

Аз упражнявах своята практика на адвокатка-революционерка, с нейното позволение. Желая името ѝ да живее с мен, моят гроб да бъде редом до нейния.

Това е моята история.

Аз съм дъщерята на Фатма – Ебру.

Нямам любимо стихотворение, обичам поезията. Нямам любима песен, от песните най-обичам тези които са под формата на народни поговорки, както и религиозни песнопения.

Обичам дърветата, обичам всички цветя стига да не са откъснати.

Обичам земята си и родния си край страшно много.

Това, което ме прави съпричастна към исканията на моите доверители, е това че те са ми дали своето пълномощно да ги представлявам, и че сме станали жертви на една и съща несправедливост.

Нека с тези думи да приключа писмото. Поздравявам от дъното на душата си всички, които питат за нас.

Останете винаги с надежда.

26.05.2020, затвора Силиври

Адвокат Ебру Тимтик


Източник:

https://halkintutsakavukatlari.blogspot.com/2020/09/ebru-timtikten-muvekkilimize-mektup.html


Бележки

1-Има се предвид адвокат Селчук Козагачлъ, председател на Сдружението на Прогресивните Юристи, известен със своята дейност на адвокат-революционер, той е сред обвиняемите по същия процес, по който беше осъдена и адвокат Тимтик.

2- Повече за Правно Бюро на Народа можете да прочете на този адрес:

https://borbataa.wordpress.com/2019/01/25/правно-бюро-на-народа-адвокатската-ор/

3- Сдружение на Прогресивните Юристи, на тур.ез. Çağdaş Hukukçular Derneği. Създадено е през 1974 година, седалището му се намира в Анкара, като има подразделения в повечето големи градове на Турция. Обединява прогресивни Юристи от цялата страна, като си поставя за цел защита на човешките права, създаване на правна система основана на демократични принципи. През всичките години на своето съществуване сдружението е подложено на репресии от страна на властта. В края на първото десетилетие на настоящият век, основна движеща сила в сдружението са адвокатите от Правно Бюро на Народа.