В 10 въпроса Съветите на публичните работници – една алтернативна форма на организация сред държавните служители

1-Какво представляват съветите на публичните работници?

Те представляват организационна форма, чрез която публичните работници(държавните служители) се опитват да намерят решение на своите проблеми. В тези съвети държавните служители имат правото да участват в дискусии, да поемат инициатива и да вземат решения. В тези съвети публичните работници дискутират проблемите на своите работни места и в секторите от публичната сфера, в които работят като се опитват да намерят решения за тях и да ги прилагат на практика. Съветите са колективните организации на публичните работници, те биват организирани на доброволен принцип по инициатива на работещите.

Прочетете повече „В 10 въпроса Съветите на публичните работници – една алтернативна форма на организация сред държавните служители“
Реклами

Глоба от 20 000 лева за архитектка бореща се за работното си място

Архитект Алев Шаахин, която от началото на 2017 година се бори за своето работно място, от което е изхвърлена по силата на т.нар. наредби-закони издадени по време на извънредното положение  в Турция, до сега е била задържана 235 пъти от полицията, като наложените й парични глоби са в общ размер от 67 000 турски лири, или около 20 000 български лева. Прочетете повече „Глоба от 20 000 лева за архитектка бореща се за работното си място“

Фронт на Публичните Работници-синдикалната организация на Народен Фронт, сред държавните служители в Турция

Здравейте уважаеми читатели, в тази статия ще ви разкажем за Фронт на Публичните Работници(на тур.ез. Kamu Emekçileri Cephesi), който се явява синдикалната организация на Народен Фронт-Турция, работеща сред трудещите се в публичния сектор в Турция. Прочетете повече „Фронт на Публичните Работници-синдикалната организация на Народен Фронт, сред държавните служители в Турция“

Призив за участие в конгреса на публичните работници изхвърлени от работа от фашистката власт в Турция

Здравейте,

Ние сме държавни служители и работници изхвърлени от работа с наредбите-закони, издадени по силата на Извънредното положение, въведено след опита за преврат от 15 Септември 2016г[1]; ние сме хора от различни групи от народа, които се борим срещу несправедливостта. Прочетете повече „Призив за участие в конгреса на публичните работници изхвърлени от работа от фашистката власт в Турция“

2 години от началото на протеста на булевард „Юксел“ в Анкара

Борбата на Нурийе и Семих…

Докато всички мълчаха, те се превърнаха в гласът на народа.

700-те дни на протест на булевард „Юксел“ са нашата политическа победа

срещу фашизма

Без съмнение можем да кажем, че несправедливостта е най-голямото престъпление извършено срещу човечеството. Единственият начин, по който човек може да съхрани своите морални ценности, е да се бори срещу несправедливостта. Протестът на пешеходният булевард „Юксел“ в центъра на турската столица Анкара, който продължава вече повече от 700 дни, е най-добрият пример за това, че тези които не се борят губят още в самото начало, а тези които избират пътя на борбата рано или късно побеждават. Този протест даде нова надежда не само на изхвърлените от работа публични работници, но и на целият народ. В своята война срещу народа фашистката власт на ПСР използва като претекст за засилването на репресиите си, опита за преврат организиран от т.нар. Гюленисти. Наричайки този преврат „божий дар“ фашистката власт обяви Извънредно положение. С издадените от нея наредби-закони тя лиши от работа хиляди държавни служители. Не трябваше да мине много време за да се разбере, от всички че войната, която ПСР води не е насочена срещу Гюленистите, а срещу целия народ и цели неговото смазване и подтискане.

В дните, когато терорът на ПСР се вихреше с пълна сила, множество групи наричащи себе си „революционни“ , „комунистически“ изтъкваха като претекст въведено Извънредно положение, и твърдяха че не може да има съпротива срещу него, че индивидуалните протестни акции са равносилни на самоубийство при тези условия. По този начин те изразяваха своята безнадеждност и капитулация.

Нурийе… Семих… Когато всички стояха безмълвни, когато всички се бяха „сврели“ в собствените ъгли, под натиска на репресиите на Фашизма, те излязоха на площадите и започнаха своята борба. Бориха се за работните си места, за труда и достойнството си. С една от десетките наредби-закони издадени по време на Извънредното положение, двамата бяха изхвърлени от работа. Също както хиляди други свои колеги. Искането им беше съвсем обикновено и легитимно, а именно да се върнат обратно на работните си места. Вместо да изпълни това тяхно искане, фашистката власт ги задържа десетки пъти, измъчва ги, а накрая ги хвърли в затвора. Властта направи всичко по силите си за да ликвидира борбата им, но не успя.

След опита за преврат от 15 Юли 2016 година, за да узакони своя фашистки терор, властта на ПСР обяви Извънредно положение. С издадените наредби-закони властта изхвърли от работа и отстрани от длъжност всички революционно настроени и прогресивни работници, учители, университетски преподаватели и държавни служители. Нурийе Гюлмен и Семих Йозакча също бяха сред хилядите си колеги, отстранени от длъжност. Някои предпочетоха да изчакат за да видят, какво ще се случи. Но те нямаха време да чакат. Те излязоха на площадите и улиците за да се борят и за да защитят своите права. Някои се питаха „Може ли сам сами да се борите срещу всички?“. Нурийе Гюлмен показа, че е възможно. Тя сама започна борбата си, след нея по площадите излязоха нейните поддръжници. От един станаха двама. И Аджун Карадаа се присъедини към Нурийе Гюлмен в редиците на борбата. Аджун Карадаа, бе отстранена от длъжност учителка. Тя излезе на улицата с искането „Искам учениците си обратно!“

После Семих Йозакча се присъедини към борбата им, казвайки „Стига веч!“. Датата бе 23 ноември 2016 година. Борбата бързо се разрастна и разпространи. Сега протести имаше не само пред паметника на „Правата на човека“ в центъра на Анкара, но и из цяла Турция. Започнаха да валят послания за солидарност и подкрепа от цяла Европа, и почти всички краища на Света. Фашистката власт на ПСР продължи със своите атаки. Нурийе Гюлмен, Семих Йозакча, и стотици техни поддръжници бяха задържани десетки пъти.

В дните когато фашистката власт ПСР размахваше като ятаган извънредното положение в опит да сломи всички групи от народа, Нурийе и Семих се превърнаха в надежда за народа. Те превърнаха извънредното положение в безполезен лист хартия.

9 Ноември 2016: ПРОТЕСТЪТ ЗАПОЧВА…

След като срещите с изхвърлени от работа университетски преподаватели като нея не дават резултат Нурийе Гюлмен взема решение макар и сама да започне протеста. Дори още преди да успее да разкаже, какви са причините за протеста ѝ, тя бива обкръжена от десетки полицаи, които миг по-късно я задържат. Така всеки ден тя бе задържана от полицията. Хората гледаха от далеч протеста на Нурийе, с погледи, в които ясно се виждаше страхът от властта. Но тя не беше сама. Тя се бореше в името на това да бъдат изпълнени исканията на милиони, в името на работата си, на труда и достойнството си. На шестият ден от протеста Аджун Карадаа започна своя протест, а на тринадесетият ден към тях се присъедини и Семих Йозакча. В първите 24 дни от протеста всеки ден те бяха задържани от полицията. Докато ги задържаха полицаите ги влачеха по земята, ритаха ги, напръскваха очите и устите им със сълзотворен и нервно-паралетичен газ. Виждайки тяхната решителност, плахите погледи, които ги гледаха от далеч, започнаха един по един да се приближават към тях. С всеки изминал ден те се увеличаваха. Докато пешеходният булевард „Юксел“ ден след ден се превръщаше в позиция, в борба срещу фашизма, страховете на фашистката власт растяха. Властниците се принудиха да заявят публично, че протестът на бул. „Юксел“ може да предизвика едно ново въстание като това в парка Гези.

9 Март 2017: Началото на Гладната Стачка

Протестът, който продължаваше с песни, хора и стихове преминаваше границите на Анадола и отзвукът му се носеше навред по света, като все повече и повече хора се застъпваха за исканията на протестиращите. Но вместо да изпълни исканията на протестиращите публични работници, властта засилваше атаките си срещу тях. На 9 Март 2017 на импровозирана пресконференция, състояла се на бул. „Юксел“, Нурийе Гюлмен и Семих Йозакча, обявиха, че ще започнат главна стачка на 11 Март. Още преди да приключат своето изказване те бяха нападнати и задържани от полицията. Така, гладната стачка с която искаха да пренесат борбата на един по-напреднал стадий, и да се доближат повече до извоюването на победата, бе започната от тях докато бяха в ареста. Продължавайки под формата на гладна стачка, протестът разчупваше и вълната на отчаяние и безнадеждност, които искаше да всее у народа фашистката власт. Още веднъж бе доказано, че може да има съпротива и в условията на Извънредно положение. Чувството за капитулация пред врага, което създаваше Извънредното положение бе преодоляно с този протест, и борбата на Нурийе и Семих. Тяхната борба попречи на плановете на фашистката власт. Благодарение на Съпротивата, властта на ПСР не успя да изпълни всички свои планове, така както искаше. Пред силата на борбата тя не успя дори да докосне хиляди хора, които също искаше да изхвърли от работа. Но с ежедневните си нападения тя даде да се разбере каква огромна ненавист изпитва спрямо протеста н бул. „Юксел“. На 10 май депутатите от основната опозиционна партия в Турция, Републиканската Народна Партия, Орхан Саръбал и Али Шекер проведоха главна стачка в турския парламент. На 12 Май, 103 интелектуалци разпространиха обща декларация, с която настояваха исканията на гладната стачка да бъдат приети.

23 Май 2017: Нурийе и Семих бяха хвърлени в затвора

Докато подкрепата на народа за гладната стачка, растеше с всеки изминал ден, фашистката на власт на ПСР показа своята безпомощност пред борбата им, като хвърли в затвора Нурийе и Семих, които току що бяха преминали през 75-тия ден от гладната стачка. Същият ден, съпругата на Семих, Есра Йозкан-Йозакча започна Гладна стачка настоявайки двамата да бъдат освободени. Стотици хора, които проведоха акции в четирите краища на страната, в подкрепа на Нурийе и Семих бяха задържани от полицията. В много европейски страни сред които и Австрия, Белгия, Германия, Гърция и Швейцария бяха устроени палаткови лагери, в които се проведоха солидарни гладни стачки. Държейки ги в пълна изолация в затвора, непокривайки основните им човешки потребности, забранявайки им дори да виждат слънцето, фашистката власт на ПСР се опита да пречупи тяхната воля. На 23 Май, срещу подкрепата, която срещна у народа протестът на бул. Юксел, фашистката власт на ПСР създавайки прецедент в световната история, „арестува“ паметника, като обгради с метални заграждения статуята за „Правата на Човека“, пред който Нурийе Гюлмен даде началото на борбата си. Целта бе да бъде сломен целия народ. Но борбата продължи и на вън. Народът ни, който не спираше да повтаря имената на Нурийе и Семих, изписа техните инициали навсякъде из градовете и селата на Турция. Афиши с техните имена бяха разлепени на видни места в малки и големи градове. Докато войната между волята на съпротивата и фашистката власт продължаваше така, след изследвания на участници в протеста на бул. Юксел, направени от медици членове на Регионалния Съюз на Лекарите в Анкара( на тур.ез. Ankara Tabibler Odası), бе установено, че полицията използва Бойно Отровно Вещество(БОВ), от т.нар. Модел 5, който оказва сериозно негативно въздействие върху нервната система на човека. Но нито отровните им газове нито техните палки и щитове успяха да сломят съпротивата на протестиращите. Защото и до ден днешен не е открит газ, който да прикрие неправдата и да сломи волята на борците за правда!

22 Юли 2017: Министърът на вътрешните работи Сюлейман Сойлу издаде брошура за Нурийе и Семих.

Също както някогашният правосъден министър Шевкет Казак, по време на Смъртната Гладна Стачка в затворите през 1996 година, бе казал „те тайно се хранят“, и вътрешният министър Сюлейман Сойлу излезе в публичното пространство с твърдението, че гладната стачка на Нурийе и Семих е фалшива, и че те се хранят тайно от всички. Той не се задоволи само с това, издаде брошура на турски и английски език, посветена на тях и я разпространи чрез сайта на министерството. Но никой не беше по-силен от правдата. Никой не повярва на лъжите на Сюлейман безумний. Дори реакционерите и фашистите подкрепящи властта се питаха, „добре де щом знаехте всичко това за тях, защо до сега не направихте нещо за да ги спрете?“. Така те заявяваха, че не вярват на лъжите на властниците. Толкова силни бяха исканията на протеста, че никоя лъжа не можеше да прикрие истината.

25 Септември 2017 Нурийе Гюлмен бе отведена в интензивното отделение на болница Нумуне в Анкара.

Здравословното състояние на Нурийе Гюлмен се влошаваше с всеки изминал ден. Изтъквайки това като претекст състоянието ѝ, властта я отвлече и затвори насила в интензивното отделение на болница Нумуне в центъра на Анкара. Това не беше случайна болница, в нея по време на Голямата Смъртна Гладна Стачка от 2000 до 2007 много полит.затворници бяха изтезавани и подложени на насилствена медицинска интервенция. След като я отведоха в болницата властниците започнаха да отправят същите заплахи и към Нурийе. Но въпреки, че надвисналата над нея като Дамоклиев меч опасност, тя твърдо заяви своята позиция : „АЗ НЕ СЪМ БОЛНА, АЗ ПРОВЕЖДАМ ГЛАДНА СТАЧКА!“.

Семих Йозакча бе Освободен на 20 Октомври, а Нурийе Гюлмен на 1 Декември.

Два дни преди да бъде дадено началото на съдебния процес срещу Нурийе и Семих, властта арестува и хвърли в затвора техните адвокати. Но и този театър целящ да ги лиши от адвокатска защита, не постигна желания от властта ефект. Тези, на чиято страна бе историческата правота, изтъкнаха този факт и в своите защитни речи в съда. В своята защита пред съда, Нурийе и Семих осъдиха фашизма и защитиха своята правота. Фашистката власт на ПСР дори веднъж не позволи на Нурийе Гюлмен да се яви лично в съда. Вместо това тя бе принудена да участва в съдебните заседания чрез видео-конферентна връзка от отделението за полит.затворници в приземния етаж на болница Нумуне. Фашисткият съд не искаше Нурийе да прочетете справедливите си обвинения в лицата на съдиите. На базата на „показанията“ на един лъжец, станал полицейски информатор и колаборационист, Нурийе бе осъдена на 6 години и 3 месеца затвор. Полицията при всеки удобен случай нападаше брутално стотиците хора дошли за да наблюдават на живо съдебния процес. Десетки души бяха задържани и бити. Участниците в протеста на бул. „Юксел“ бяха осъдени да заплатят глоби управляващите на десетки хиляди левове.

13 Декември 2017, ден 400 от протеста.

Всяка атака срещу протеста бе като катализатор за нарастването на подкрепата на народа за съпротивата. Тази констатация бе направена от Аджун Карадаа, в интервю за електронно издание İleri Haber Portalı( в превод „Прогресивни Новини“), дадено на 400-ния ден от протеста. „КАто ни чупеха главите и носовете, подкрепата за нас растеше“

Аджун Карадаа: „Във време в което синдикатите и левите организации не смееха да излязат на улицата, присъствието на едни хора навън даде своя резултат. Стотици хиляди държавни служители бяха изхвърлени от работа, в тази бройка дори не включвам работниците оставени без препитание. Никой не се противопостави открито срещу затварянето на левите и прогресивни сдружения през ноември 2016. Поради тази причина общественото внимание се фокусира върху протеста на бул. „Юксел, който изразяваше позиции по всички важни теми от дневния ред. Имаше една група хора, които говореха за несправедливостта въплътена в наредбите-закони. Това бяхме ние. Всъщност едно от нещата които укрепват позициите на протеста ни, бе нашето задържане и насилието на което бяхме подложени. Всеки път когато бяхме нападани от полицията съм го казвала на останалите, като ни счупят носа и последователите ни в социалните мрежи се увеличаваха по с 1000 души, случеха ли ни главите те се увеличава с още 1000. Това е некадърността на тази власт, тя сама дискедитираше себе си. После към това се добави и лъжата за това, че Нурийе и Семих „си похапват скришно“ изречена по време на гладната стачка. Дори нямаше нужда да се мъчим да я оборваме с аргументи и факти, всички видяха колко беше отслабнал Семих, когато го доведоха в съдебната зала. Арестите, агресивната риторика на властта спрямо гладната стачка, и на фона на всичко това нашата искреност и себеотдаденост. Колкото повече хората виждаха, нашата искреност, почтеност, жертвоготовност, властта толкова повече засилваше лъжите, манипулациите, репресиите и атаките си срещу нас. Не само това, ами и следите от гумени патрони по телата ни, фактът че всичко това се случваше пред погледите на толкова много хора. Солидарността на хората, това, че ние изразяваше исканията на толкова много хора, това ни помагаше да изобличаваме властта показвайки нейната истинска същност. Всички тези неща укрепват съпротивата ни. Нищо не се дължи само на една причина. Всичко случило се до сега се дължи на множество причини, нещата са комплексни, но основната част от вината принадлежи на властта. Колкото повече властта се правеше, ще не ни чува, толкова повече народът започваше да чува нашия глас.“

26 ЯНУАРИ 2018, Гладната стачка бе прекратена на 324-тия ден, и бе обявена Политическата Победа!

Комисията за разследване на мерките взети по време на Извънредното положение, обяви че Нурийе и Семих няма да бъдат възстановени на работа. След оповестяването на решението на комисията, Нурийе и Семих заявиха, че прекратяват гладната стачка.

Нурийе Гюлмен:

„След като излязохме на улицата ние изтъкахме борбата си в продължение на 444 дни и стигнахме до тук. От протест, при който един човек излизаше сам с плакат в ръка и на момента биваше задържан от полицията, тази акция се превърна в събитие, за което всички говорят. Страхувахме ли се? Разбира се, но ние преодоляхме страховете си. За това толкова много обичаме борбата си. Обичаме я толкова много защото тя ни върна обратно нашата чест. Ако не бяхме направили нищо, днес нямаше да можем да излезем така гордо изправени пред вас и пред народите на Турция.“

Семих Йозакча: „Укрепихме надеждата. Нашата борба се превърна в източник на надежда за народа. Ние по нищо не се различаваме от народа. Двама души или десет, независимо колко човека сме, ние показахме, че можем да направим нещо. Този протест ни показа, че можем да се изправим срещу врага без страх. Той се превърна в надежда за народите на Турция и Света. Укрепихме надеждата. Показахме, че това е възможно дори и в най-трудните условия. Това ни показва, че ако покажем, че можем да направим нещо сами, че ако сами не предадем волята си, врагът не може да ни победи, каквото и да направи срещу нас.“

Протестът продължава вече повече от 700 дни, благодарение на извоюваната политическа победа

Протестът на бул. Юксел в центъра н Анкара, продължава вече повече от 700 дни. Всички тези 700 дни преминах под формата на остър сблъсък на волята на участниците в протеста и народните врагове. Стотици нападения, задържания, арести, отровни газове, личните, побои… Бяха извършени и още стотици нападения, които дори не може да изброим тук. Това сблъсък на волята на две страни в един конфликт. Волята на народа и волята на фашизма. Този протест показа, че може да има съпротива срещу фашизма независимо от това какви са условията. Стената изградена от капитулацията и ликвидаторството, се срина пред силата на протеста.

Фашистката власт на ПСР бе принуден да отстъпи пред натиска на протеста. ПСР която изхвърли от работа с наредбите закони 108 хиляди души, си беше поставила за цел да увеличили тази цифра до около 300 хиляди души, но благодарение на протеста тя не успя постигна да своя цел. Хора които никога в живота си преди това не бяха участвали в протестна акция се превърнаха в героите на протеста на бул. „Юксел“. Докато протестът се развиваше, той спомогна и за класовото осъзнаване на хората, и ги учеше как да се борят срещу фашизма. Протестът се превърна в барикада пред онези, които искаха да унищожат надеждата народа, целейки да създадат атмосфера на отчаяние и безнадеждност. Протестът се превърна в период, в който народът ни запази и укрепи надеждата си.

Създавайки съзнание за необходимостта от продължаване на борбата, протестът на бул. „Юксел“ отвори пътя за нови протести из цяла Турция. Протестът на бул. „Юксел“, се разрстна и укрепна благодарение на новите протести в Дюздже, Борим, Малатия, Истанбул и Измир. Протестът разкъса цензурата, обеди около исканията си милиони хора. Стотици хиляди хора се застъпиха за искането на Нурийе и Семих като за свое искане. Фактът, че протестът показа че дори и сам човек може да се бори срещу фашизма, сам по себе си е достатъчен за това да бъде обявено спечелването на политическата победата. Рано или късно тя ще бъде увенчана и с материални завоевания. Нито тези които не вярват в политическата ни победа, нито фашистката власт на ПСР могат да попречат това да се случи. Защото ние още в самото начало избрахме да се борим, и когато извоюваме обратно всички отнети ни права отново ние ще бъдем победители. Така както борейки се успяхме да запазим честта си, така относно борейки се ние ще върнем и работите си места!

Източник:

„Борим се ще победим!“(Savaşıyoruz Kazanacağız!), издателство „Боран“(Boran Yayınları), стр. 800-806; Истанбул, септември 2018г.

Историята на борбата за трудови права на държавните служители в Турция

Ние сме държавни служители, или по-точно казано публични работници ние предоставяме услуги на народа, ние се изхранваме от труда, който полагаме. Ние сме учители, лекари, университетски преподаватели, социолози, данъчни служители… Ние сме част от милионите работници, които произвеждат благата в тази страна. Днес, и ние се сблъскваме със същите репресии и нападения, с каквито се сблъскват и останалите трудещи се хора. Публичните работници, чиито общ брой надвишава 3 милиона души, ден след ден биват лишавани от своите трудови права. … докато броят на наетите на щат държавни служители намалява,все повече увеличава броят на временно наетите служители, и тези работещи като своеобразни подизпълнители. Държавните служители са изправени лице в лице с опасността да работят, при „гъвкаво работно време“, без осигуровки, и без ясни правила при които да вършат своята работа. Те се страхуват от това да изразят публично своите идеи и мисли, също така те се страхуват и от своеволията на административните ръководители, както и от изпращането в своеобразно „изгнание“ и разследванията, които могат да бъдат започнати срещу тях, при евентуална проявя на критично мислене.

В нашата страна, така както всички останали работници и държавните служители имат история на своята борба за трудови права. Но не можем да кажем, че тази история се корени толкова дълбоко в историята, както борба на работническата класа. Това е така защото, процесът на постепенно обедняване на държавните служители не започва толкова отдавна. Той започва с установяване на нео-колониалните отношения в нашата страна. Но не така е стояло положението, в първите години на турската република. По онова време, държавните служители в сравнение с останалите трудещи се са били в много по-добро положение. Ползвали са се от някои материални и духовни привилегии. Но с течение на годините, паралелно с промяната в социално-икономическите условия на нашата страна, положението на държавните служители се е влошило и те постепенно са започнали да обедняват.

Тази промяна е довела до това, държавните служители постепенно да се превърнат в „публични работници“ и е дала началото на борбата на публичните работници за трудови права.

Публичните работници започват да се борят за своите трудови и демократични права, през 1960-те години на миналия век, като по онова време са създадени и първите сдружения и синдикални организации. Наред с тях са създадени и множество неформални организации, които се осланят на легитимността на исканията на публичните работници, а не на законовите рамки. Наред с борбата за трудови права, публичните работници по онова време обръщат внимание и на проблемите на трудовия народ, като търсят начини за тяхното разрешавана. С това те целят да покажат, че проблемите им и проблемите на народа са общи и решението им е възможно с общата и борба. С член 46. от конституцията на Република Турция, приета през 1961 година, който гласи: „Работещите и работодателите имат право да създадат синдикати и синдикални обединения, като те могат свободно да членуват в тях.“

С този член се дава свобода на синдикалното сдружаване, като не се прави разлика между работници и държавни служители. Така първият синдикален съюз на държавните служители е основан в столицата Анкара, през 1965 година, под името „Синдикат на Чиновниците в Турция“(на тур.ез. Türkiye Büro Görevlileri Sendikası-) . Отново по това време се основават и Синдикат на Учителите в Турция(на тур.ез. Türkiye Öğretmenler Sendikası-TÖS) и Синдикатът на Началните Учители( на тур.ез. İlkokul Öğretmenleri Sendikası- İLK SEN). Това са първите организации в борбата на публичните работници в Турция.

Военната хунта дошла на власт на 12 Март 1971 година, забранява на държавните служители да членуват в синдикати, като наред с това закрива съществуващите по онова време синдикати сред които и Синдиката на учителите в Турция. Въпреки тези забрани, държавните служители не се отказват от борбата и организациите си. Те продължават да се борят за своите трудови права, чрез основаните от тях сдружения. TÜTED, TÜM-DER, TÖB-DER, TÜMAS са основани в периода след хунтата от 12 Март 1971 година.

Шествие на TÖB-DER

Но и тези сдружения са закрити и забранени от военната хунта дошла на власт на 12 Септември 1980 година, като наред със забраните, хунтата конфискува и цялото имуществото на сдруженията в полза на държавата.

Атаките на фашистките военни хунти, макар и да нанасят сериозен удар върху борбата на държавните служители, те не успяват да попречат на синдикалното сдружаване на публичните работници. През всички периоди от историята на съвременна Турция, държавните служители са защитавали и са се борили за своите трудови и демократични права, чрез сдружения, чрез синдикати, или чрез неформални организации осланящи се на легитимността и справедливостта на тази борба. Всяка организационна структура е оставила важно наследство и ценен борчески опит за следващите поколения. Заедно с преврата от 1980 година, синдикалното движение на държавните служители навлиза в период на дълбоко мълчание. Правото на синдикално сдружаване на държавните служите им бива отнето, като те биват заставяни да си мълчат пред нарушенията на права им и своеволията на властимащите, като за целта са използвани най-различни репресии и политики на сплашване. Но въпреки тежките условия, в периода след идването на власт на военната хунта, борбата на публичните работници не спира. В този труден период, на преден план изпъкват революционно настроените държавни служители, които се противопоставят на атаките, изхождайки от своята правота и легитимност.

В средата на 1980-те години и по-точно в периода след 1985 година, когато бавно и постепенно общественото недоволство срещу властта започва да ескалира, публичните работници заемат своето място, участвайки в стачните борби на индустриалните работници и в борбите на бедния народ за социални и демократични права.

Първите организации на публичните работници в периода след 1980 година, са в средите на общинските служители и медицинските сестри. Именно те се изправят лице в лице, без страх срещу проблемите на своите работни места, със своите упорити протестни акции, работещите в тези два бранша на публичния сектор, стават пионери на борбата на публичните работници по онова време. През 1989 година общинските служители основават Сдружението на Общинските Служители(на тур.ез. Belediye Emekçileri Derneği- BEM DER), а медицинските сестри основават Сдружението на Турските Медицински Сестри(на тур.ез. Türk Hemşireler Derneği-THD). По този начин те укрепват борбата на публичните работници в края на 1980-те и началото на 1990-те години.

Протест на публични работници в началото на 1990-те години

Този период бележи началото на нов етап в борбата на публичните работници. Протестните акции, които се провеждат под формата на публично прочитане на протестни декларации, раздаване на листовки по улиците, бойкотиране на столовата, протестни шествия и седящи стачки намират широк отзвук сред широки маси от населението. Публичните работници излизат на улицата с желанието да извоюват отново отнеманите им в продължение на 10 години права. През този период публичните работници се изправят срещу обедняването, дегенерацията и репресиите. Предвождани от революционно настроени публични работници, които се ръководят от принципите на един бихме казали революционен синдикализъм, защитаващ интересите на класата и масите, на преден план изпъкват лозунги като: „искаме право на синдикално сдружаване, организиране на стачки и подписване на колективни трудови договори“ ; „работници и държавни служители ръце за ръце, напред към обща стачка!“ ; „прави сме ще победим!“. Исканията за право на свободно синдикално сдружаване, организиране и участие в стачки, подписването на колективни трудови договори, заемат челните места в дневния ред на борбата на публичните работници и през следващите години.

Основаването на Синдикатът на Публичните Работници(Kamu Emekçileri Sendikası-KAM SEN) на 26 Юли 1990 година, може да се приеме като преломен момент в борба на държавните служители в Турция.

Синдикатът на Публичните Работници е плод на завоеванията на протестите на публичните работници през 1990 година, той е средство чрез което държавните служители работещи в браншовете, в които не съществуват синдикални организации и нивото на класово съзнание с значително по-ниско от тези в другите, да се включат в организираната борба.

Протест на публични работници средата на 1990-те години на миналия век.

Този важен ход в борбата, на практика разчупва оковите вързали ръцете на публичните работници които приемат своя „законов“ израз в закон № 657. Основаването на КAM-SEN показва на практика, как може да бъде основан синдикат, осланяйки се на легитимността и правотата, а не на очертаните от закона рамки. Основателите на KAM-SEN са революционно настроени синдикалисти, които са пионери в своите браншове и които стоят в основата на десетки малки и големи протестни акции. След KAM-SEN общинските работници основават Синдиката на Общинските Служители(Belediye Emekçileri Sendikası-BEM SEN), а здравните работници основават Синдиката на Здравните Работници(Sağlık Emekçileri Sendikası-SAĞLIK SEN). През този период се създават синдикалните структури на държавните служители, като в тях укрепва вярата в правотата и легитимността на исканията им, и че борейки се те могат да накарат държавата да ги изпълни. В една декларация, публикувана в периода на формирането на BEM SEN и SAĞLIK SEN е направен следният анализ на положението на синдикалното движение:

..Вярваме и сме убедени, че от сега нататък единствено нашите синдикати могат да се застъпят за нашите искания за трудови и демократични права. Знаем и сме твърдо убедени в това, че синдикалните искания не са просто за извършването на законодателни промени. За това ние смятаме, че трябва да се водим от перспективата да укрепим организационните структури и да създадем силни връзки между работници, като на практика използваме правото си да създадем синдикални организации в предприятията и учрежденията. Ние сме прави, всичко направено от нас до ден днешен е доказателство за нашата правота, и вземайки сила от нея ние ще продължим нашата борба.“

Считаме за редно да припомним още веднъж, че през този период, когато синдикатите биват създавани буквално на улицата, изхождайки от правотата и легитимността на исканията на трудещите се, на публичните работници все още е забранено да основават свои синдикати и да членуват в такива.

Отново през този период благодарение на борбата революционно настроените публични работници, в синдикалното движение се установяват принципите на революционния синдикализъм защитаващ интересите на класата и масите. Благодарение на тях, борбата на държавните служители за извоюване на правото на организиране на стачки, подписване на колективни трудови договори по браншове, както и свободното синдикално сдружаване, напредва в своето развитие, като публичните работници се включват и в борбите на трудовия народ за социални и демократични права.

Добре, но какво представлява синдикализма защитават интересите на класата и масите?

Защо трябва да се защитава именно този вид синдикализъм?

Синдикализмът основан на защитата на интересите на работническата класа и масите, означава, синдикализъм който е насочен към завземането на властта в името на народа. Той се води от идеологията на работническата класа, като се стреми да организира широките маси, да ги обучи, и да ги включи в борбата. Този вид синдикализъм е революционен синдикализъм; поради тази причина той заема ключово място в историята на борбата на публичните работници. И днес прогресивните и революционно настроените публични работници защитават именно този вид синдикализъм.

В началото на 1990-те години борбата на публичните работници набира все по-голяма сила и се разпространява из цялата страна, и въпреки законовите пречки поставени от капиталистическото статукво, легитимността на синдикатите продължава да нараства в очите на трудещите се.

По това време синдикатите на публичните работници организират серия от протестни акции из цялата страна, като основните им искания са следните: Да бъдат прилагани разпоредбите в споразумените с МОТ(Международна Организация на труда; ILO; бел.прев.), Синдикатите да бъдат приемани като легитимен и пълноправен участник в преговорите с работодателите, прекратяване на репресиите срещу синдикалното движение, предприемане на законови промени гарантиращи правото на свободно синдикално сдружаване и подписването на колективни трудови договори. През 1991 година, в резултат на преговорите водени между Синдиката на общинските работници-BEM SEN и голяма градска община на Истанбул(на тур.ез. İstanbul Büyükşehir Belediyesi; бел.прев.) синдикатът успява да издейства някои права за общинските служители, това е крачка напред в борбата, която укрепва легитимността на синдикалното движение.

Заедно с развитието на борбата, и репресиите на властта спрямо синдикалното движение започват да нарастват. В офисите на синдикатите често нахлува полиция, като на места по заповед на областните управители офисите биват запечатвани. Но синдикатите отговарят на тези репресии на властта, като пренасят офисите на работните места на своите членове и дори на улицата. Така те доказват, че са решени докрай да защитават синдикалните организации на публичните работници. Водени от революционерката-синдикалистка Ельмас Ялчън, която по онова време е председател на BEM-SEN печатите поставени на вратите на офисите на синдиката са премахнати от работниците членуващи в синдиката. Упоритостта в борбата, донася след себе си и нови завоевания. В периода 1991-1992 в много браншове са създадени синдикати на публичните работници.

Чрез тези синдикати са организирани множество стачки, шествия, масово прочитане на протестни декларации, масови посещения в служба трудова медицина и т.н. Тези акции са осъществени въпреки всички заплахи и репресии на държавата. През този период, една от най-радикалните акции на публичните работници е окупацията на пленарната зала на турския парламент и произнасянето на реч от името на публичните работници. Организатор и ръководител на тази акция е Ельмас Ялчън.

Синдикатите на държавните служители от различните браншове, свикват общо събрание на 8 Декември 1995 година, като на него вземат решение да се обединят в конфедерация под името КОНФЕДЕРАЦИЯ НА СИНДИКАТИТЕ НА ПУБЛИЧНИТЕ РАБОТНИЦИ(на тур.ез. Kamu Emekçileri Sendikaları Konfederasyonu; бел.прев.). Конфедерация се превръща във важен инструмент за сплотяването на всички публични работници в борбата за трудови и демократични права. Историята на KESK въпреки някои свои слабости, е история на борбата и съпротивата. Например съпротивата на площад „Къзълай“ в центъра на Анкара от 4-5 Март 1995e един знаков момент от историята на борбата на държавните служители, когато хиляди публични работници изпълват площадите и улиците на столицата.

Началото на новото хилядолетие е време, в което борбата на публичните работници се сблъсква с нови по-сериозни репресии и атаки от страна на държавата. През този период биват с помощта на държавата биват основани казионни синдикати, чрез които се цели да бъде ликвидирана борбата водена от революционно и прогресивно настроените публични работници. Това са псевдосиндикати, структури под директния контрол на държавата, които целят да разделят работниците и да ликвидират тяхната борба. Властта и нейните представители на работните места, в лицето на преките началници на публичните работници, насочват трудещите се към тези псевдосиндикати, като на места хората са заставяни насила да станат членове на тези структури. Натискът от страна на преките началници, своеволията и произвола при назначенията и кариерното развитие на служителите, започват да се увеличават през този период. Публичните работници, защитаващи труда, народа биват принудени едновременно да водят борба за защита на своите трудови и демократични права, както и да се борят срещу всички тези практики на властта. За да бъдат подсилени позициите на тези казионни синдикати, които са под покровителството на държавата, започва вълна от репресии срещу революционно и прогресивно настроените публични работници. През този период те са подложени на постоянни проверки, арести, като често биват изпращани на „заточение“ като биват изпращани да работят в области далеч от своите близки. Развивайки тези казионни синдикати, властта се стреми да пресече пътя на прогресивните синдикални организации.

Към края на първото десетилетие на XXI. Век публичните работници са изправени лице в лице с нова атака на държавата, срещу техните трудови права. Същността на тази атака, която води своето начало далеч, назад във времето, се изразява в отнемането на нашата трудова защита. Казано по-просто това означава, че работодателят ще може да прекратява трудовият договор когато си поиска, тежестта от социалните и икономическите последствия на безработицата ще лежат изцяло върху плещите на работника. Промяната на Закона за Държавния Служител и премахването на трудовата защита на публичните работници бе все по-често дискутирана тема през последните няколко години в Турция. Това е една мярка наложена от империалистите и техните лакеи, посредством GAST-Общо споразумение по търговия с услуги[1]. Турция подписва това споразумение през 1995 година, то налага приватизацията на всички публични услуги като образование, здравеопазване и комунални услуги. Империалистите и техните слуги виждат публичните услуги като един богат източник на печалба за тях, заедно с влизането в сила на GAST публичният сектор бива открит за всички местни и чуждестранни капиталисти. Това означава бедният народ да бъде лишен от достъп до безплатно образование, безплатно здравеопазване, превръщането на водата в стока, като всички комунални услуги предоставяни от общините следва да бъдат възложени на частни фирми, които естествено, че мислят за собствената си печалба, а не за народа. Това е причината поради която, държавата се опитва да предаде публичните услуги на фирми подизпълнители, като в същото време тя се стреми да премахне трудовата защита на публичните работници. Предаването на публичните услуги на частни фирми, означава публичните работници да бъдат превърнати в роби на капиталистите, така както всички останали работници. Трудовата защита предвидена в Закона за Държавния Служител, очевидно не съвпада с интересите на империалистическите монополи и за това, те нееднократно са изразявали своето недоволство от нея и са призовавали за отмяната на този закон.

От първият ден на идването си на власт ПСР насочи своето внимание върху премахването на трудовата защита на публичните работници. Т.нар. Национална Стратегия за Осигуряване на Постоянна Заетост, предвижда публичните работници да работят без трудова защита, на „гъвкаво“ работно време, като ще следи стриктно тяхното темпо на работа.

Първи срещу атаките спрямо трудовата защита, се опълчиха отново революционно и прогресивно настроените публични работници. През 2012 и 2013 година държавни служители организирани в синдикалната организация Фронт на Публичните Работници(на тур.ез. Kamu Emekçileri Cephesi-KEC; бел.прев.), проведоха редица акции с цел да защитят трудовата защита. Работниците от KEC, наследници на традицията на борбата на BEM-SEN и KAM-SEN основаваща се на легитимността и правотата на исканията си, проведоха множество протестни акции, седящи стачки, масови прочитания на протестни декларации, раздаване на листовки и др. По този начин те разобличиха атаките на ПСР спрямо правата на публичните работници. ПСР, както всички предходни правителства отговори на справедливото недоволство на работниците, с репресии. Много от членовете на KEC бяха арестувани и хвърлени в затвора. На 19 Февруари 2013 година, в домовете на 184 публични работници, членове на KEC, в 28 области на Турция, нахлу полиция и те бяха задържани. 80 от всички задържани бяха хвърлени в затвора. На задържаните във връзка с образуваното дело, публични работници бяха повдигнати обвинения заради членството им в KEC, а участието им в протестите срещу нарушаването на трудовите им права, бяха използвани като доказателство за извършеното от тях „престъпление“. Но не мина много време и този заговор срещу публичните работници рухна под тежестта на истината. Участието в протестни акции и организирането на различни събития срещу нарушаването на трудовите права, не беше записано като престъпление дори в собствените закони на буржоазията. В крайна сметка, много от хвърлените в затвора публичните работници бяха оправдани по обвиненията срещу тях, като най-голям брой такива присъди имаше в областите: Малатия, Бурса и Хатай.

Държавните служители обединени в KEC, са наследници на борческата традиция на пионерите на революционния синдикализъм в публичната сфера: Ельмас Ялчън, Айшенур Шимшек и Ахмет Савран. Те продължават борбата за отблъсване на атаките на властта срещу трудовите права на публичните работници. Застъпват се за трудовата защита, като с тази цел през септември 2016 те организират пеши поход от Истанбул до Анкара, който провеждат успешно въпреки многобройните полицейски нападения и арестите на които са подложени.

Борбата на публичните работници е легитимна, както борбата на всички останали трудещи се, на всички бедни и угнетени хора, за това тя не може да бъде осъждана от буржоазния съд и не може да бъде криминализирана. От 1960-те години до днес, въпреки всички репресии, забрани и препятствия, тази справедлива и легитимна борба не можа да бъде ликвидирана. Синдикатите и сдруженията на държавните служители бяха създадени и запазени въпреки репресивните закони.

Историята на борбата на публичните работници показва, че когато те се осланят на своята историческа и политическа правота, на легитимността и правотата си, обединявайки се заедно всички останали трудещи се и водейки упорита и безкомпромисна борба, само тогава те могат да постигнат дълготрайни резултати. Само така може да бъде създадена и продължена традицията на революционния синдикализъм защитават интересите на работническата класа и народните маси. Борбата за защита трудовите права на публичните работници, не може да постигне напредък без те да излязат на улицата, без те да преодолеят препятствията пред себе си. Трудещите се са отворили пътя на борбата тласкани от смелостта и решителността си, и водени от революционно и прогресивно настроени работници.

В хода на борбата си те се учеха от опита, които придобиваха, предаваха този опит на другите и отново в борбата те се развиваха продължавайки напред. Вместо политики търсещи одобрението на властта, „крепени“ от недоверие в себе си, те следваха политики разчитащи на собствените им сили, и посредством тях те постигнаха успехи. Вместо да търсят решение на проблемите си в рамките на капиталистическото статукво, те се застъпиха за правата си, упорито работиха за развиването на борбата и по този начин те постигнаха значителна масовост в своите синдикални структури.

Това, което ние се опитваме да направим е именно това, отново да доведем борбата до онези мащаби, които бе тя в миналото. Приложихме всички правилни политики, следвани през годините. Ние публичните работници, университетските преподаватели, излязохме по улиците и площадите, за да разрушим тази империя на страха, за да бъдем гласа на справедливостта срещу тази несправедливост. Ние приехме за наш основен принцип борбата осланяща се на легитимността на исканията ни, така както са го правили публичните работници преди нас. Ние никога не се ограничавахме в законовите рамки. Така както нашите братя и сестри преди много години са правили. Борихме се водейки се от решителността си т ака както са правили и членовете на TÖS, TÖB-DER, BEM-SEN, KAM-SEN. За да защитим правата на трудещите се, ние не се поколебахме да платим тежката цена за това, че не си замълчахме пред това те да бъдат обричани на глад, бедност и безработица.

Ние сме част от голямото семейство на достойните хора, ние произхождаме от борческата традиция на хилядолетната борба на трудещите се, на угнетените. Това, което правим, това което искаме да направим са наследство от тази история…

Както казва известния литературовед и учител Факир Байкурт: „Учителят не се моли учителят не протяга ръка за милостиня, учителят не скланя глава, учителят дава урок!“

Източник: Списание „Фронт на Публичните Работници“(Kamu Emekçileri Cephesi), брой 4 от Октомври 2017г.


Бележки:

1- https://bg.wikipedia.org/wiki/Общо_споразумение_по_търговията_с_услуги

Борбата на архитект Алев Шаахин

 

Предговор

От началото на месец февруари, архитект Алев Шахин, започна да провежда седяща стачка и пред сградата на областния съвет на управляващата ПСР в град Дюздже. Всеки четвъртък за времето от 13:00 до 18:00 часа тя провежда своя протест пред сградата, държейки плакат с текст: „ИСКАМ СВОЕТО РАБОТНО МЯСТО ОБРАТНО!“. Очевидно подразнени от това, ръководителите на партията в областния град, впрегнаха всички свои усилия в посока на това, да попречат на архитект Шахин да протестира. В средата на месеца, група турски националисти и ислямисти, организираха „демонстрация за солидарност с турските войници в Африн“. Демонстрацията се състои не къде да е на метри от мястото, на което в дните от понеделник до сряда протестира Шахин. По време на „демонстрацията“ си фашистите започват да изпълняват турския национален химн, за да изрази своето несъгласие с тях тя, не става на крака по време на химна. Този неин ход всъщност бе формален повод за започването на кампания по публичен линч срещу Алев Шахин и нейната борба за хляб, труд и справедливост. След като в продължение на няколко дни местни про-правителствени медии започнаха да публикуват „статии“ срещу Шахин, на късно вечерта на 13 Февруари тя бе задържана от полицията. На следващият ден след разпит в прокуратурата тя бе освободена, като срещу нея не бяха повдигнати обвинения.

Дни по-късно на 19 Февруари пък националист във видимо нетрезвено състояние се опита да нападне Алев Шахин, по време на нейния протест на пешеходния булевард „Спор“ в центъра на гр. Дюздже. След намесата на минувачите нападателят бе изгонен от мястото. Малко по-късно пък полицията дойде на място и „прибра“ своя безпризорен „сътрудник“, показвайки кой всъщност стои зад опита за нападение.

На 21 Февруари пък, фашист на име Махмут Алан заедно със своята агитка нападнаха Алев Шахин, опитвайки се да я накарат да целува турското знаме и да каже, че „DHKP-C е терористична организация“. Шахин на свой ред категорично отказа да се подчини на заповедите на фашиста. Алан и агитката му след края на свое своеобразно „шоу“ си тръгнаха видимо разочаровани от това, че не са постигнали желания от тях резултат. Жителите на Дюздже пък от своя страна не подкрепиха фашиста и кохортата му, като се опитваха да предпазят архитект Шахин от евентуално физическо нападение.

Фашистката власт виждайки, че не е способна да се справи с Алев Шахин с обичайните си помагачи цивилните фашисти, прибегна до извънредна мярка в град Дюздже. Ден след последния опит за нападение срещу Шахин, областния управител обяви безсрочна забрана за провеждането на всякакви митинги и събрания на територията на цялата област, като в рамките на забрана влизат още и дейности като разполагането на информационни щандове, разпъването на транспаранти, плакати и т.н. Забраната бе насочена само и единствено срещу архитект Шахин, защото никой друг освен нея не простира в областта.

На 23 Януари Алев Шахин организира пресконференция в централата на Конфедерация на Синдикатите на Държавните Служители(КСДС) разположена в столицата Анкара, където отхвърли всички обвинения срещу нея, че е има връзки е нелегални организации и че е „оскверлина“ националния химн на страната.

В понеделник(26 Февруари) Алев Шахин бе задържана и бита от полицията, след като излезе да протестира на площада в центъра на града. Близо 48 часа по-късно тя бе освободена след разпит в прокуратурата. След освобождаването си от ареста, Шахин, заяви пред леви медии, че е докато е била задържана полицаите са я обиждали, пускали са националистически песни и османистки маршове в полицейския автомобил и ареста на полицейското управление.

Въпреки всички репресии и нападения вече 14-ти месец Алев Шахин продължава своя протест и ще продължи докато не бъде върната на работа.



Архитект Алев Шаахин, избира професията си под въздействието на снимките, запечатали страданията на хилядите хора изгубили своите домове и близки в земетресението с епицентър град Дюздже, разтърсило Северозападна Турция на 12 Ноември 1999 година. Тя взема решение да стане архитект, за да попречи на това, хората да умират заради некачественото строителство и жаждата за печалба на шепа капиталисти. Прочетете повече „Борбата на архитект Алев Шаахин“

ТУРЦИЯ: Арести и мъчения за държавни служители борещи се за трудовите си права

Вчера в следобедните часове фашистката полиция е задържала университетската преподавателка Нурийе Гюлмен и учителите Аджун Карадаа и Семих Йозакча след пресконференция в сградата на турския парламент. Тримата преподаватели, които от месец ноември 2016 година провеждат ежедневна протестна акция на централния пешеходен булевард „Юксел“ в столицата Анкара. Преди дни обявиха, че на 11 Март 2017 година ще започнат безсрочна гладна стачка за бъдат приети исканията им, а именно:

1-Премахване на Извънредното положение.

2-Прогресивно настроените* държавни служители, които бяха отстранени или изхвърлени от работа да бъдат върнати на работните им места.

3-Да бъдат прекратени своеволните и незаконни уволнения на държавни служители.

4-Да бъдат възстановени трудовите права на 13 хиляди асистенти част от програмата за Обучение на Университетски Кадри*.

5-Без да има трудови права няма как да се прави наука, няма как да се преподава, искаме трудови права за научните работници, университетските преподаватели и учителите.

Нурийе Гюлмен, Аджун Карадаа и Семих Йозакча бяха изхвърлени от работните си места по силата на т.нар. „наредби-закони“ , които се явяват укази издадени от фашисткия президент Ердоган. Той получи това „право“ след като на 20 Юли 2016 година в Турция бе обявено извънредно положение, което действа и към днешна дата. С тези извънредни укази бяха уволнени хиляди прогресивно настроени учители, университетски преподаватели и служители в държавни и общински служби.

Мъчения и унижения в ареста

Вчера вечерта Вели Сачълък, учител който също се бори за правата си заедно с Нурийе Гюмен, Аджун Карадаа и Семих Йозакча съобщи през профила си в социалната мрежа туитър, че полицаите-убийци са счупили ръката на Нурийе Гюлмен, а Семих Йоакча е бих окован във вериги и хвърлен в единична килия, в ареста на столичната полиция и по-точно на нейния политически отдел.

В същото време Фронтът на Работниците в Публичният Сектор(ФРПС)* в свое изявление относно задържането на тримата съпротивляващи се учители, които са членове на организацията съобщи, че адвокат Диидем Юнсал е успяла да се срещне с учителите. По думите на адвокат Юнсал по задържаните е имало видими белези от мъчения, Нурийе Гюлмен е била с оток на ръката, Аджун Карадаа пък е започнала да изпитва проблеми със сърцето, в края на миналата година тя бе оперирана и ѝ бе поставен „стент“. Пръстите и са се подули след силния натиск на полицаите при „снемането“ на пръстови отпечатъци. Семих Йозакча пък е разказал, че не може да чувства пръстите си, след като полицаите насила са го накарали да даде пръстови отпечатъци. Йозакча първоначално е бил хвърлен в обща килия, която е била препълнена. Според него вътре е имало повече от 50 души. Полицаите постоянно са оказвали психологически натиск върху задържани в тази обща килия. Около чс след задържането си, Йозакча е бил изваден от това място и бил окован с вериги и хвърлен в единична килия. По думите на адвокатката полицаите са нападнали тримата учители с голяма жестокост, отправили са заплахи и ругатни към тях.

Защо обаче биват нападани, точно те тримата?

Отговорът на този въпрос ще се опитаме да дадем в следващите редове.

Нурийе Гюлмен бе първата университетска преподавателка, която открито обяви несъгласието срещу отстраняването си от работа в университета, в който тя преподава. Така тя започна ежедневна протестна акция пред паметника „Правата на човека“ на пешеходния булевард „Юксел“ в Анкара. Всеки ден тя бе задържана от полицията, въпреки това тя продължи протеста си. Към края на месец ноември към нея се присъединиха учителите Аджун Карадаа и Семих Йозакча. И акцията на тримата бе нападана десетки пъти от полицията, при всяко задържане на учителите им бе налагана парична глоба. Но по думите им „престъпленията“ в които бяха обвинявани при всяко задържане се променяха в зависимост от настроението на полицаите и дежурния прокурор. След близо 20 дни на съпротива дойде и първата победа за тримата преподаватели. Те извоюваха правото си на протест на булевард „Юксел“.

Вълна от протестни акции на държавни служители из цялата страна

Така тримата учители поставиха началото на една вълна от протестни на учители и държавни служители, изхвърлени от работа след обявяването на извънредното положение. Първата протестна акция бе в град Малатия, Северен Кюрдистан(Източна Турция). В началото на месец Януари тази година учителите Умут Окдемир, Йозкан Караташ, Ердоан Джанполат, Ерен Кънък и здравният работник Дженгиз Угурлу започнаха ежедневна седяща стачка на един от централните площади в града. Всеки ден полицаите-убийци нападат протестиращите и подкрепящите ги техни другари и колеги.

След тях на 23 Януари 2017, Бетюл Джелеп, служителка в общинската агенция по развитие към голяма градска община-Истанбул започна седяща стачка на площад „Калкедон“ в централната част на истанбулския квартал „Кадъкьой“(азиатската част на града). Протесът на Бетюл Джелеп продължава и към днешна дата. Тя е подкрепена от леви и прогресивни организации в Турция, както и от партия HDP(Демократическа Партия на Народите).

На 30 Януари 2017 архитект Алев Шахин започна седяща стачка в центъра на град Дюздже, Западна Турция, под надслов: „НЕ СЪМ УБИЕЦ, НЕ СЪМ КРАДЕЦ, НЕ СЪМ ПРЕВРАТАДЖИЯ, ИСКАМ СВОЕТО РАБОТНО МЯСТО ОБРАТНО!“. По думите ѝ тя е изхвърлена от работа, заради своята синдикална дейност и заради това, че не е позволила на строителни фирми да използват некачествени строителни материали при изграждането на различни инфраструктурни обекти и жилищни сгради в района. Град Дюздже бе почти напълно разрушен след земетресенията от 17 Август и 12 Ноември 1999 година. Поради некачественото строителство стотици сгради бяха разрушени, а десетки бяха убити. С години продължи процеса на възстановяване не само на град Дюздже но и на останалите градове като Коджаели, Измит и мегаполиса Истанбул. Архитект Шахин събира и подписи в своя подкрепа, местната организация на синдиката на строителните работници и Народен Фронт-Турция подкрепят съпротивата на архитектката.

В град Бодрум, област Муула, Западна Турция, учител Енгин Караташ започна протест срещу изхвърлянето си от работа, в центъра на града. В началото на месец Януари, той започна протестна акция на центъра на града. Тогава акцията му продължи около седмица, като след това той прекъсна протестните действия. Но през месец Февруари, той отново започна протестните си действия, като под най-различни форми той изразява своя протест срещу уволнението си. По думите на учител Караташ, той е бил изхвърлен от работа след публикуването на наредба-закон от 29 Октомври 2016 година. Ден преди това в проправителствени медии се е появила информация, че той и още 8 негови колеги от града имат „връзка с терористична организация“, като не се посочва от къде „медията“ има тази информация и какви точно са връзките на учителите с въпросната организация. Караташ казва, че обича работата си, че докато е бил учител в едно от началните училища в града учениците му са се привързали към него и сега са много разстроени от факта, че вече не им преподава.

В средата на месец февруари в град Айдън, Западна Турция, учителите Али Гюн, Юджел Караосман и Кадир Йоздемир започнаха протестна акция с искане да бъдат върнати на работа. И те както хилядите учители, университетски преподаватели и държавни служители бяха изхвърлени от работа с наредби-закони по силата на извънредното положение. Въпреки, че всеки ден биват нападани и задържани от полицията, тримата учители са решени до край на отстояват трудовите и демократичните си права, срещу репресиите на държава.

В края на Февруари, на площада пред голямата градска община на Истанбул, служителят в градския транспорт на многомилионния град Сезгин Юрдакул започна седяща стачка срещу своето уволнение от работа. От 26 Февруари насам, заедно със семейството си той провежда ежедневна седяща стачка под надслов: „НЕ СЪМ ПРЕВРАТАДЖИЯ, А МОРЯК!“ Юрдакул, който е баща на три деца протестира срещу своето уволнените и иска справедливост, както за себе си и така и за хилядите уволнение държавни служители, които заедно със своите семейства наброяват близо 1 милион души.

На 6-ти Март Назифе Йонай, член на Фронта на Работниците в Публичният Сектор(ФРПС), започна седяща стачка срещу уволнението си на площада пред търговски център „Джевахир“ в центъра на Истанбул. С кратки речи и раздавайки листовки на минувачите тя се опитва да даде гласност, както на своя случай така и на положението на всички уволнени държавни служители в Турция. Всеки ден Йонай бива задържана и бита от полицаите-убийци. Вчера тя отново е била задържана от полицаите-убийци, като и към този час все още не е освободена . В свое изявление ФРСП осъди задържането ѝ и заяви, че въпреки репресиите в цялата страна спрямо съпротивляващите се държавни служители, властта е безсилна пред акциите срещу уволненията.

На 7-ми Март учителите Баръш Бозкър и Бюлент Акън започнаха протестна акция с искане да бъдат върнати на работа. Тяхната акция привлече вниманието на обществеността в град Дидим, област Айдън. Акцията им, която е на един от централните булеварди в курортния град бе нападната от полицията и двамата учители бяха задържани. Въпреки репресиите обаче те заявяват, че ще отстояват правата си.

Социалните мрежи и левите медии дават гласност на исканията на протестните акции

Чрез своите профили в социалните мрежи, както и чрез статиите в левите и прогресивни медии в страната и чужбина, съпротивляващите се срещу своеволните уволнения държавни служители дават гласност на своите искания и печелят подкрепата на все по-големи групи от обществото. Като тези информационни канали изиграха и продължават да играят важна роля в това, нови и нови държавни служители да се присъединяват към протестите и да започват свои акции срещу своеволията на държавата.

Ще продължим да следим, както случая със задържаните протестиращи учители, така и съпротивителните действия на другите държавни служители.

http://borbataa.16mb.com/интервю-с-учител-аджун-карадаа-която-с/

http://borbataa.16mb.com/интервю-с-нурийе-гюлмен-университетс/

Повече за съпротивата на Бетюл Джелеп на този адрес(на английски език)

https://theradicaldemocrat.wordpress.com/2017/02/22/womensdecree/

На този адрес може да получите малко повече информация за съпротива на архитект Алев Шахин(на английски език)

https://gazetesujin.com/en/2017/02/dismissed-architect-alev/

 

Интервю с Нурийе Гюлмен-университетският преподавател, който се бори за своите права

 

В началото на месец ноември 2016 година университетската преподавателка Нурийе Гюлмен започна своята съпротива за да бъде върната на работа. С ежедневната си седяща стачка пред паметника за правата на човека, разположен на пешеходния булевард „Юксел“ в центъра на турската столица Анкара тя бързо привлече вниманието, както на медиите така и на цялата общественост. Прочетете повече „Интервю с Нурийе Гюлмен-университетският преподавател, който се бори за своите права“

Интервю с учител Аджун Карадаа, която се бори за правата, труда и достойнството си

През месец ноември миналата година, университетската преподавателка гл. асистент д-р Нуурийе Гюлмен започна седяща стачка пред паметника на човешките права, разположен на пешеходния булевард „Юксел“ в центъра на турската столица Анкара. Ежедневната седяща стачка на д-р Гюлмен привлече вниманието, както на прогресивните медии, така и на водещи медии от чужбина. Въпреки цензурата нейното послание за съпротива изписано на плаката, който тя носи всеки ден стигна до други държавни служители, потърпевши от репресиите на фашистката власт в стрната. След Нурийе Гюлмен в борбата за връщането си на работа се включиха и учителите Аджун Карадаа и Семих Йозакча. В началото на съпротивата си учител Карадаа провеждаше седяща стачка пред училището, в което до преди опита за преврат е преподавала. На няколко пъти тя бе нападана от полицията. В същото време Семих Йозакча и съпругата му учители в град Мардин, Северен Кюрдистан обявиха че започва борба за да бъдат върнати на работа. Семих Йозакча заедно с Нурийе Гюлмен всеки ден изразяват своя протест чрез седяща стачка на бул. „Юксел“.

От началото на тази година пък група учители от град Малатия, които също както Аджун Карадаа, Семих Йозакча и Нурийе Гюлмен са били изхвърлени от работа започнаха седяща стачка на площад в централната част на града. Всички съпротивляващи се учители и научни работници и към този момент са обект на атаки от страна на полицаите-убийци, както и на различни нападки от представители на властта и приближени до нея кръгове.

По-долу представяме на нашите читатели интервю на списание Поход с учител Аджун Карадаа. Надяваме се тези примери да бъдат полезни за нашите читатели и в бъдеще да видим и в нашата страна борби като тези на Аджун Карадаа, Нурийе Гюлмен и Семих Йозакча.


Народът трябва да разбере следното: Държавата премахва от училищата приятелите на вас и на вашите деца. Тя се опитва да ви остави на произвола.

Една от моите цели е да се превърна в източник на надежда за обезверените колеги изгубили вяра в бъдещето.“

Списание Поход: Какво е вашето мнение за атаката на държава срещу държавните служители, която започна заедно с обявяването на извънредното положение? Какво според вас цели държава с тези си действия?

Аджун Карадаа: Преди да започнем, биха искала да Ви благодаря за подкрепата за нашата съпротива. Това ме радва изключително много. Защото подкрепата ни дава нови сили за да се борим.

Аджун Карадаа

Аз разглеждам атаките на държавата, като част от агресията на капитализма в глобален мащаб. И тази атака срещу нас, както и всички безумия случващи се в Турция са част от кризата на капитализма. Най-простичко казано, тези атаки на държава, целят да заглушат гласа на бедните, които могат да въстанат срещу тази криза. По този начин държава ги обезсилва, като ги заменя със страхливи и „послушни“ хора, които превръща в свои роби. Т.е всичко се прави за да бъдат превърнати хората в роби на системата.

Списание Поход: Разкажете ни за целите на вашата съпротива. Каква трябва да е подкрепата на държавните служители?

Аджун Карадаа: В краткосрочен план целите на съпротивата са, аз да се върна работа, да извоювам отново хляба си, и да се върна при своите ученици. В дългосрочен план целта ми е да покажа, че ние държавните служители, можем да извоюваме правата си, чрез съпротива. Но основната ми цел е да разоблича демагогиите на държава, нейните закононарушения, които тя се опитва да прикрие, чрез клишета, като: „опит за преврат, ние прочистваме държавния апарат от терористи, изграждаме своята Ислямска държава.“

Народът трябва да разбере следното: Държавата премахва от училищата приятелите на вас и на вашите деца. Тя се опитва да Ви остави на произвола. Една от моите цели е да се превърна в източник на надежда за обезверените колеги, обзети от паника и изгубили вяра в бъдещето.

При настоящото положение, държавните служители трябва да бъдат наясно с това, че един ден и те могат да се озоват в същото положение като мен. За това те трябва да подкрепят съпротивата по всички възможни начини. Всеки трябва и може да направи нещо, с което а бъде полезен. Призивите в социалните мрежи са от особено значение. Като започнете от агитационните материали, минете през видео с призиви за борба и стигнете до раздаване на листовки и позиви, всичко, което ще помогне повече хора да научат за борбата е добре дошло. Десетки хиляди държавни служители бяха изхвърлени от работа, а за правата си се борят само двама души, утре ще станем трима заедно с мен.

А не трябваше да става така. Трябваше хиляди работни места да се превърнат в места за съпротива и борба.

Списание Поход: Какъв призив бихте отправили към държавните служители?

Аджун Карадаа: Аз бих искала да отправя следният призив към държавните служители: Обявете собствено извънредно положение. В момента се осъществява преврат срещу вашият живот, срещу вашето бъдеще. Обявете военно положение на улицата. Осъдете превратаджията, т.е държавата, която Ви е изхвърлила от работа или предстои да го направи. Разкажете на всички, че вие сте в правото си да се борите, нека светът чуе за вас.

Списание Поход: Какво е вашето мнение за мисията, която изпълнява ФРПС, срещу атаките на държавата?

Аджун Карадаа: Още преди години ФРПС казваше, че нашите трудови права ще бъдат ограбени от държавата. За това той попадна по ударите на държава. Днес ФРПС казва, че ако не се съпротивляваме, броят на изхвърлените от работа ще се увеличи още повече, и че ще бъде въведена система на робство в публичния сектор. Именно поради тази причина сега съпротивата се разраства благодарение на подкрепата на ФРПС. Аз вярвам, че тя ще продължим да расте и за напред.

Списание Поход: Как оценявате позицията на KESK в настоящата ситуация?

Аджун Карадаа: KESK[ref]Конфедерация на Синдикатите на Държавните Служители, масова синдикална организация, основана през 1995 година, тя е резултат от след безкомпромисната борба на държавните служители в Турция от на края на 1980-те и началото на 1990-те години. Днес под влияние на реформизма и опортюнизма конфедерацията е приведена в състояние на невъзможност да защити правата на държавните служители в страната. Освен KESK съществуват и няколко на брой синдикални организации работещи сред служителите в публичния сектор, една от тях е и ФРСП(на турски KEC), именно тя днес стои зад съпротивата на Аджун Карадаа и другите държавни служители изхвърлени от работа след опита за преврат.[/ref] е нашата кървяща рана. Конфедерацията е в плен на бюрокрацията. Още в първият ден, когато разбрах за уволнението си, взех решение да се съпротивлявам. Два дни по-късно съобщих за уволнението си на синдиката. Ръководството на синдиката планираше да проведе заседание. Две седмици се подготвях за да започна съпротивата си. В деня на започването, те провеждаха своето заседание. Аз започнах да се съпротивляват те все още правят заседания. И какво мислите е решението взето на тези заседания? Солидарност, т.е материално подкрепа. А протестни акции? Не, няма! Не одобрявали соловите акции, но пък и те самите нямало да организират протестни акции. Ръководството на конфедерацията, не може дори да анализира правилно ситуацията. Те още чакат позицията на Европа и ЕСПЧ. Мислят, че ще ни върнат на работа и накрая ще вземем обезщетенията си и толкова. Доколкото знам, ръководители на някои местни структури на синдиката, се опитват да разубедят колеги, които искат да се съпротивляват. Главната причина за моята индивидуална съпротива, са именно тези позиции на синдиката. Иначе и аз бих искала да бъда част от масова съпротива организирана от синдиката. По всичко изглежда, че силата ни е в да обедним силата на всеки един от нас.

Благодаря Ви за предоставената ми възможност…

Източник: Списание „Поход за Независимост, Демокрация и Социализъм“/Bağımsızlık, Demokrasi ve Sosyalizm için Yürüyüş/; брой 549 от 27 Ноември 2016 година, страница: 22-23